Крайбрежният град

На тръгване казах:

ще бъда за няколко дена

извън

света

и заминах…

Крайбрежният град беше мечта, лишен

от онази нестихваща суета, чужд

на урбанизираната тъга, тих

в своята пустота,

а сега

къде ще търсиш мечта?

Лято…

Тук всяка заран хората

простират грижите си

да съхнат на просторите

и станеш ли достатъчно рано

ще видиш белите зайци

как скачат по Черно море.

Детски глас току ме подканва:

„Хайде да ходим на плажа!”

и все по-трудно намирам

сили да му откажа.

За очите всичко е неизменно,

но нищо вече не е същото,

нищо не е същото

нищо вече не е…

Някога между скалите

щъкаха хиляди раци,

но и те, като другите,

избягаха навътре в морето.

(Не сте ли се питали никога

защо раците ходят назад?)

Ще ходим дълго

с теб по брега

и ще поискам отново

да задигнем мидите от морето.

„Почакай, нека напишем

нещо в мокрия пясък!”

„Щом искаш, но

вълните ще го отмият.”

Всъщност все едно

дали на пясъка пишем

или върху хартия,

нали и без друго

ще се изтрие

всичко някой ден.

„Нищо, морето,

може би ще запомни.”

А пясъкът е мек като кадифе…

Вчера чух случайно

една летовничка

да казва на своите:

„Diese Stadt ist gleich

einer Messe.”

Има право, разбира се,

но само донякъде.

Diese Welt…

Diese Welt…

а не градът.

Крайбрежният град беше мечта,

каквито вече ги няма.

Все по-рядко виждам тук

лястовици да кацат по жиците

и вече не крещи от балкона си

старият шизофреник-патриот.

Нима не ти липсват, нима

не е тъжно, когато изчезнат?

Месец май

е към своя край

и се питам

“Where am I?”

Отговори ми

на майчин език…

И ако някога ме потърсиш

(но не твърде късно)

ще ме намериш на някой

от мраморните балкони

с книжка за оцветяване

в крайбрежния град…

                                   Фауст