Навремето
затворът Ровтаз беше един от най-строгоохраняваните в града. Почти всички,
които влизаха зад решетките му, бяха тежко провинили се лица. По онова време
хората наричаха сградата „Паяжината”, поради простата причина, че този, който
попаднеше вътре, повече не излизаше на бял свят. После обаче технологиите
започнаха да се развиват неудържимо, пресъпнците ставаха все по-опасни,
престъпленията все по-разнообразни броят им растеше и заради обществената
сигурност се построиха много нови, по-надеждни и по-сигурни затвори. „Паяжината”
се превърна в „Стария затвор” и престана да приема нови затворници.
Получили
преди много години доживотни присъди, Коста и Ваньо - последните останали
затворници - вече не помнеха, откога се намираха зад решетките. Двамата бяха
заедно още от стъпването си в затвора, дори бяха седели един до друг в затворническия
вагон, който ги беше докарал. В началото на престоя им те се опитваха да убият
времето с най-различни занимания. Любимото им развлечение бе да пускат в някоя
паяжина разни буболечки, имали неблагоразумието да се озоват в килията. Двамата
с интерес следяха как паяка чака жертвата си да се омотае безнадеждно в
мрежата, след което я изяжда или оставя да виси безжизнено в пашкул.
Впоследствие обаче и това омръзна на неразделните съкилийници, които загубиха
интерес към всякакъв вид забавления и се отдадоха на покойна житейска
равносметка.
В този
ден Ванъо обикаляше невротично из килия номер 48, а Коста лежеше равнодушно на
затворническия нар и следеше стъпките на съкилийника си с поглед. Влагата,
просмукала се в непоклатимите, вече напукани от старост килийни стени, заемаше
длъжността на нов главен надзирател, чийто първи помощник беше упоритата
плесен. Твърдите, неумолими стоманени решетки бяха покрити с дебел слой ръжда.
Таванът бе осеян с гъсти, отдавна изоставени от собствениците си, паяжини. Изобщо
трудно беше да се предположи, че килията е обитавана от живи същества.
По
едно време полегналият Коста се надигна и рече провлачено:
-
Какво те тревожи, друже? Защо кръжиш като муха без глава, да не извършваш
някакъв оглед случайно? Нищо ново няма да видиш?
Той
изрече тези думи без насмешка, в тонът му отсъстваше подигравателност, ала
издаваше съвършеното безразличие на човек, примирил се изцяло с отредената му
съдба. Ваньо обърна очи към него и без да се спре понечи да отвърне, но думите
сякаш заседнаха в гърлото му и той просто продължи безцелното си обикаляне.
Самият Коста, въпреки че не получи отговор, не продума втори път, явно крайно
незаинтересован от внезапната жизненост на съкилийника си. Той на свой ред
направи още няколко кръгчета на тясното помещение, но ненадейно се закова на място и заговори по-скоро на себе си.
-
Ех, откога сме вече затворени тука и стените не помнят
сигурно…Вярно си е, че не без причина ни прибраха, ама то…бива, бива
правосъдие, ама аз дълбоко в себе си все се надявах да ни оневинят, поне на
стари години да ни помилват и да ни пуснат.
Монологът
му изведнъж секна, сякаш устата му замръзна, а мисълта му неочаквано спря да
тече. После със същата ненадейност се опомни и продължи, поклащайки глава.
-
Тя, моята старица сигурно отдавна са я погребали. Забравих й
образа дори. Ама остави я нея, света го забравих как изглежда, не мога даже да
си го представя …срастнах се с тая килия. Не си ли излежах вече присъдата?
Честно да си кажа, не се чувствам виновен вече, не се усещам като престъпник. Ще
ми се поне за мъничко да изляза, да надника какво е навън…един надзирател
веднъж ми каза, че в новите затвори имали някакви кутии, телемизери май бяха, в
които човек можел да види хората и света отвън. Представяш ли си?! А ние си
висим тука и тънем в неведение. Пет пари не дават за нас! Нищо чудно да сме
последните останали в това пусто място! А и няма причина да сме още затворени.
Не искам вече тука !
Докато
го слушаше, Коста подръпваше леко нишките на една паяжина, като си представяше,
че дърпа струни и свири нотите на елегична мелодия, която само той чува. Щом
събеседникът му замлъкна, килията потъна отново в глуха тишина. В рамките на
няколко секунди, или по-скоро минути, никой не продума. Коста реши да наруши
мълчанието:
-
Като толкова ти се излиза, да не беше утрепал ония двама
търговци навремето, та да им вземеш дебелите кесии. Майка ти впрочем умря доста
отдавна. – заяви той съвсем естествено и невъзмутимо - Не помниш ли, че дойде
Иван пазачът и ти съобщи тъжната вест? Тогава доста тежко го прие, а сега изглежда,
че си забравил. Странна работа. Впрочем аз не мога да се сетя кога за последен
път дойде надзирателят. Не, че има значение де…
-
Загубихме представа за времето! – прекъсна го трескаво Ванъо,
на чието лице не се четеше очакваната тъга от новината за майка му. Сякаш вниманието
и мислите му бяха погълнати всецяло от коренно различен проблем. Той продължи -
Мене нещо друго ме гризе. Питам се дали понастоящем хората все още изпитват
нужда да извършват престъпления и дали за тях се дават доживотни присъди? Дали не сме
жертви на една остаряла наказателна система ? Може би всичко се е променило.
Ех, това незнание само да го нямаше…
-
Нищо ново под слънцето – отвърна с безразличие Коста, който
беше оставил мрежата намира – хората надали са станали по-добри. Имат си там
телемизиите и вероятно множество нови изобретения, но нравствено не вярвам да
са направили дори крачка напред. Може даже назад да са тръгнали. По наше време
гледаха неестествено на човещината, като че ли е качество странно, неприсъщо за
човешката същност. Според мене на човек му е заложено в природата да е
престъпен. Затова и винаги ще има нужда от нови затвори.
-
Не разбирам защо се правиш на съдник – намеси се разядосано
Ваньо – и ти не си ангел, иначе нямаше да престоиш с мене зад решетките през
тия години. Да можех сега да изляга, само добрини бих правил и на мравката път
бих сторвал. Ти нима не би променил нещо ако имаше начин да се промени ?
Коста
махна пренебрежително с ръка и отсече равно:
-
Сякаш има значение какво бихме
правили, Ванка. Никой не го е грижа за нашите съдби. Няма такова нещо като
втори шанс. Ще си умрем тука и гробовете ни също ще са тука. Представяш ли си
да ни хвърлят в един гроб даже?
Тези
думи не достигаха до слуха на мъжа в съседното помещение, който изпитателно
оглеждаше отдавна неизползваните тръби, покрити с дебел слой ръжда. От
коридора, някъде наблизо, отекнаха стъпки, които го накараха рязко да се
обърне. В следващия миг на изхода се показа друг мъж с оранжева каска.
- Абе, Петров, какво се промъкваш като
избягал затворник – изпуфтя изправилият се – не стига, че тръпки ме побиват от
това място...
Новодошлият
се засмя разсеяно, след което изгаси фаса си в стената.
-
Давай да приключваме с тия тръби, че костюмарите не чакат! –
избъбра той.
-
Само им дай на тях да събарят. Ако ги оставиш ще
индустриализират цялото предградие.
Петров
повдигна равнодушно рамене.
-
Хайде, приключих най-сетне с хидравликата. Както се очакваше,
налягане - никакво. Остана ли още нещо?
-
Само да метнем един поглед на килиите на етажа и сме готови.
Другият
изпусна една престорено-жална въздишка, събра оборудването си и се изравни с
колегата си. Двамата тръгнаха по коридора, обсъждайки разно тривиални работни
въпроси. Някъде на средата Петров ненадейно забави ход и спря пред една от
килиите. Въпреки неразбиращия поглед, изписал се по лицето на колегата му, той
бутна полуотворената решетка и влезе в
тясното помещение.
-
Представяш ли си, Тошев, тук са били затворени опасни
престъпници. Какво ли си струва да извършиш, че да прекараш остатъка от живота
си между тея четири стени?
-
Знам ли – измърмори колегата му, който без да се усети също бе
пристъпил в килията, сякаш надушил странното настроение, прокраднало се във
въздуха – каквото и да е, все ще е за пари.
Последва
кратко мълчание.
-
На тези легла от двайесет години не е лягал жив човек. Като че
ли тук обаче витаят спомени. Нямаш ли усещането, че килиите са пълни с тях? –
каза Петров, чиито очи сякаш бяха потънали в друг свят. Всъщност той се питаше
дали обитателите на мрачната клетка бяха напуснали изцяло. Дали някакви клети
частици от душите им, безплътни емоции, обречени на неспирно повтаряне,
принадлежали някога на престъпниците, не бяха безнадеждно омотани в обречената
сграда, превърнала се в техен дом за оставащото време от вечността.
-
Хайде вече да тръгваме! – продума Тошев, на когото цялото това
бавене вече започваше да омръзва.
Инженерите
излязоха един след друг от клетката, без да забележат номера й, и продължиха
навътре по коридора. През цялото време в ъгъла на килията равномерно се
полюшваше една тънка паяжина.
Фауст и Мартин Т.
