Последната видеотека

През 1993-та най-сетне успях да осъществя мечтата си. Помня деня, сякаш беше вчера. Наметнал на гърба си жалкото подобие на зимно яке, крачех гордо през ноемврийските снежни преспи, сгряван единствено от топлите си очаквания, заменили парното и кожуха. В последно време основната ми храна се свеждаше до мечти за закуска, надежди за обяд и колебания за вечеря, ала непоклатимата вяра в дребното ми лично начинание ме вдъхновяваше и същевременно прогонваше своеволните съмнения.
Често си повтарях думите на Ганди, които бях прочел в един разказ: „Каквото и да направиш ще е маловажно, но е много важно да го направиш“. Повтарях си ги, докато търсех помещението, докато затъвах в бюрократичното блато, докато подписвах безкрайните договори, докато пестях от всяка хапка и докато си набавях филми от всевъзможни източници, кои легално, кои контрабандно.
Повторих си ги и тогава, когато за пръв път отворих вратите на първата видеотека в Стара Загора. Моята видеотека. Тези четиресет квадрата бяха всичко, за което някога бях мечтал.

Беше рано сутринта на двайсет и осми ноември. В бакалиите и заведенията, покрай които минах, нямаше помен от живот. Улиците пустееха: студът беше разколебал дори най-ранобудните минувачи. С невъзмутима и пареща радост в сърцето завъртях окачената на вратата табелка с надпис „отворено“ и се почувствах, сякаш отварям най-богатата съкровищница към целия свят. След това се настаних зад тезгяха и с детско нетърпение зачаках първите си клиенти.
На обяд дойде Живко с компанията. Похвалиха ме, разменихме няколко майтапа и си поговорихме по мъжки за живота. После момчетата дълго разглеждаха заглавията, поспориха и накрая от всички се спряха на нашенското: „Топло“. Тошко, единственият със собствен апартамент и чисто нов японски телевизор, обеща, че ще ме изчакат да гледаме филма заедно, след като свърша. Аз обаче отказах, защото бях запазил вечерта си за Мила. Щяхме да гледаме наскоро излезлия „Усещане за жена“ с Ал Пачино. Приятелите ми единодушно заключиха, че съм се превърнал в „господин за един ден“ и се отправиха към местната бакалия да си вземат по бира, преди да се окопаят в бърлогата на Тошко.
След тях във видеотеката ми влезе само още един човек –или по-точно един нахакан хлапак, който си взе „Терминатор“, и тресна вратата на излизане. С това горе-долу се изчерпа първия ми работен ден. Преди да си тръгна, постоях известно време сред рафтовете на загасена лампа. Още помня чувството, което ме обзе тогава. Лично бях събирал цялата филмова колекция. Ден след ден. Касета по касета. Знаех точно къде се намира всяка една от тях. Любимите ми филми бях поставил на най-видно място: тайно исках всички да се докоснат до тях; да се гмурнат в душата им; да преживеят магията им, както я бях преживял аз; да променят живота им.
Познавах тези филми по-добре от всичките си приятели. По-добре от самия себе си. По-добре дори от Мила.
Бавно излязох, сподирян от неясни вълнения и мисли, покълнали в миналото и вече спускащи корените си в бъдещето, и полека затворих вратата. Завъртях ключа и съвсем ненадейно се почувствах като господар, в чиито справедливи ръце лежи изхранването на целия народ. Отправих се към къщи по заснежените улици, предвкусвайки приятната вечер с Мила.
В следващите седмици новината, че има видеотека в града, се разчу и клиентелата ми значително нарасна. Ще се изненадате колко хора притежаваха собствени видеоплейъри и си набавяха касети, откъдето намерят. Киното все още беше на мода, но предимствата на видеокасетите, съчетани с огромния и разнообразен избор на филми от различни поколения, блазнеха доста хора. Вече не беше необходимо нетърпеливото, подправено с немалка щипка досада чакане да пуснат любимия ти филм по телевизията, нито пък се налагаше заделянето на значително количество пари, за да имаш собствена филмова колекция.
Надеждите ми постепенно се оправдаваха. Появиха се постоянните клиенти. После дойдоха поръчките. Видеокасетите се множаха. Напливът във видеотеката се увеличаваше от ден на ден, а с това и щастието ми преливаше. Не след дълго взех един приятел от компанията на работа, Тишо, когото наскоро бяха уволнили от работата му в ТЕЦ-а и започнахме да работим на смени. Неочаквано се сдобих с малко повече свободно време, което почти изцяло посветих на Мила. Трябва да призная обаче, че когато не бях сред филмите, изпитвах смътно чувство, подобно на тиха, спотайваща се в сенките на деня носталгия. Понякога то изпиваше всяко желание в мен и в такива дни просто си стоях вкъщи и въртях любимите си филми. Междувременно Мила се премести да живее при мен. Освен общата ни страст, вече споделяхме и един покрив. Чувствах, че животът ми няма как да бъде по-пълен. Нямах нужда от нищо повече. Имах всичко.

***

Лятото на 2006-тя беше невъобразимо горещо. Всички се чувствахме като затворници в гигантска фурна. Парещото юнско слънце караше дори каменните бордюри на улиците да скимтят, а гумите на автомобилите да пуфтят и да се въргалят с върховно нежелание по разливащите се пътища.
Помня деня, сякаш беше вчера.
Завъртях ключа и хвърлих последен поглед на руините, останали от осъществената си мечта. Наоколо не се виждаше жива душа. Бакалиите и заведенията по улицата отдавна се бяха превърнали в кухи, никому непотребни здания, ненужно загрозяващи с празнотата си така й така осакатената местност.
Задържах ръката си върху упорито вкопчилия се в ключалката ключ. Почувствах как се сливам с всеобщата празнота; как оставам на пристанището, а корабът ми отплава без капитан към забравената земя; как виждам самия себе си да напуска тялото ми и да потъва в плаващите пясъци на миналото. На всичко това аз бях пасивен и тъжен наблюдател.
Издърпах ключа и с този жест затворих окончателно вратите на последната видеотека в града. Жестоката безвъзвратност на положението прониза гърдите ми с ледения си меч. Навън слънцето ярко печеше, но кожата ми беше безчувствена за топлината му.
Тръгнах безцелно надолу по улицата, без да поглеждам назад, ала мислите ми отказаха да ме последват. Новият собственик щеше да пристигне скоро, както гласеше уговорката ни. Дълго време протаквах и си намирах поводи да отложа срещата, въпреки че отдавна бяхме подписали документите и всичко беше решено. Просто не исках да връчвам ключовете на наглия хлапак, който щеше да превърне видеотеката ми във фитнес център. Беше един от редовните ми клиенти. Още помня как зае в първия ден зае „Терминатор“ и затръшна вратата.
Погледът ми неволно се стрелна към малкия прозорец на гарсониерата, надничащ, печален и навъсен, от панелния блок в далечината, където неотдавна живеех сам. Изведнъж се почувствах като голия клон на дърво, изгубило последните си листа. Не бях толкова потиснат дори когато Мила ме напусна. Чувствах, се сега животът ми няма как да бъде по-празен. Нямах абсолютно нищо.
Телефонът ми приглушено оповести пристигането на съобщение. Извадих го и прочетох:

kude si we 4akam te otpred

Това грубо напомняне за съществуването на останалия свят ме извади от потъването в себе си и затвърди окончателно отчаянието ми. На детето в мен му се доплака. Всичко е загубено. Всичко е било напразно.
Върнах се бавно обратно по пътя, връчих без много приказки ключовете на нетърпеливия хлапак и след известно скитане се прибрах в гарсониерата си. Пуснах си филм и забравих за себе си.
Сутринта щеше да е по-хубава.

Фауст и Мартин Томов