без заглавие

„В началото беше...“.
тръгнах да пиша,
но не дописах,
защото,
дебелата сервитьорка
сервира чашата с кафето
на масата с пирует,
разреди го с малко досада,
уж да не горчи,
разбърка мислите ми с бъркалка
и така осуети написването
на най-вълнуващата история
на света,
казвам ви.

Фауст

Чашата на Aвтора

Един ден на Всемогъщия автор му доскуча и реши да създаде герой, когото да постави пред най-съдбоносния избор, имзислен от Него.
И така създаде Юли,написа биографията му и го постави в стъклената кутия за експерименти.
След това му заговори:
- Юли, чашата, която виждаш пред себе си, има силата да промени света.
Наистина, пред Юли, на обикновена дървена масичка, почиваше малка жълтеникава чаша.
- Избрах теб, за да решиш съдбата на всички хора. Ако отпиеш от чашата, всеки един човек на земята мигом ще изпадне в непробуден сън до края на живота си. Ала сънищата няма да се различават от действителността. Дори напротив, ще изглеждат по-истински и по-действителни от самата действителност. Всеки ще бъде щастлив в съня си. Без болка, без страдание, без тревоги, без тъга. Пълно блаженство. Всеки ще има късмет и ще изживее мечтите си. Ще има това, което наистина желае и което истински цени. Безпрепятствено.Ако това не ти се струва приемливо, то излей чашата на пода и всичко ще продължи по старому.
Юли се замисли. Мисълта да изпие чашата веднага му се видя примамлива. Твърде примамлива, прошепна му една тънко гласче.
През скромния си живота Юли не бе страдал много. Бе преживял няколко несполуки, но те бяха несравними с незаслуженото страдание, отредено на мнозина. Той се сети за всички войни, издевателства, престъпления и убийства, онези огромни кървави петна, осеяли страниците на историята . Да, това бяха злини, предизвикани от човека, които бяха осакатили човечеството.
Сети се обаче и за хилядите болести, за катаклизмите и бедствията, които неочаквано сполетяват нищо неподозиращи хора и взимат безброй невинни жертви.
Накрая се сети и за дребните, почти невидими трагедии и необратимите загуби в живота на човек, за отнетите мечти и за излъганите надежди.
В съзнанието му изплува спомена за приятеля му от детството Ангел. Спомни си за безобидните му стремежи и за катастрофата, която ги обезглави.
Всъщност, помисли си Юли, светът е пълен със страдание, а животът е ужасно несправедлив.
„Нима мога да го променя?“
Спомни си за наркомана от квартала, който избра самоубийството като последен път към справедливостта.
- Ясно ли ти е всичко? – попита го Авторът.
Юли кимна в знак на съгласие и погледна чашата.
„Наистина ли мога да направя всички хора щастливи? Да изтрия нещастието от лицето на земята? Ала все пак всичко ще е просто сън. Няма ли тогава това блаженството да бъде просто една прекрасна илюзия? Кое е за предпочитане? Да изживееш щастието в илюзия или да останеш в реалността, колкото и сурова да е тя? Всъщност не се ли ражда радостта именно от страданието? Има ли смисъл изобщо щастието без нещастие? И колко смислен е един живот, лишен от страдание?“
Юли пристъпи към масичката.
„На кого му е притрябвало да страда? Не мога да оправдая страданието. Не бива да го оправдавам. Нима всички са способни да се справят с него? Мнозина се провалят.“
Юли си спомни за съседа си, който полудя от бедност.
„Лудостта му не го ли отведе в друг, по-добър свят? Дори и така да е, той дали съзнава това? Възможно ли е изобщо да се разпознае щастието без нещастие“
Той вдигна полека чашата и я задържа в ръка. Изведнъж почувства цялата тежест, стоварила се върху плещите му.
„Имам ли право на този изобр?“
- Не мога да реша – изрече на глас Юли. – Защо точно аз?
- Теб избрах.
„Кой съм аз, че да избирам?“
- А какво ще стане с мен, ако отпия от чашата?
- Няма да усетиш абсолютно нищо. Ти също ще заспиш и ще заживееш щастливо в съня си.
- Ще помня ли какво съм направил?
- Да, ако това ще те направи щастлив.
„Какво всъщност ме прави щастлив?“
Юли се замисли за живота си. До този момент май не беше постигнал нищо значимо. Притежаваше двустаен апартамент в периферията на града, кола на почти двайсвет години и поносима, но безперспективна работа. Понякога, когато го гонеше среднощната безсъница, той си мислеше, че иска да направи нещо повече, да живее по-добър живот, а може би и да има с кого да го сподели. И все пак...
„Какво изобщо означава добър живот?“
„Кой съм аз, че да раздавам щастие?“
- Помогни ми? Кой е правилният избор?
- Изборът е твой.
„Без болка, без страдание, без тревоги, без тъга...Всичко това няма да е истинско, но има ли значение? Нали ще ни се струва истинско? Нали няма кой да развали илюзията? Без болка, без страдание, без тревоги, без тъга...“
Юли стоеше като замръзнал. Ръката му стискаше все по-силно чашата. Внезапно усети пристъп на решимост. Съмнението изчезна. Той беше всемогъщ.
Ръката му се люшна. Миг след това Юли изпи чашата.

                                                                              ***


Юли се събуди. Зарадва се, че безсъницата го е оставила да поспи поне една нощ. Чувстваше се необяснимо добре, сякаш бе сънувал нещо много хубаво, което не може да си спомни.
На път за работа се отби в близкия тото пункт, където подаде фиш на касиерката. Тя го пусна в машината и се усмихна щедро:
- Днес е щастливият Ви ден!

След като излезе от пункта, Юли не отида на работа, а се отправи обратно към къщи.
„Най-накрая щастието ми се усмихна!“ – ликуваше той, а небето над него беше по-синьо от всякога.

Фауст и Мартин Т.

Монолог на двама

От гъстото нощно небе закапаха едри дъждовни капки. Подобно на много други истории и в тази дъждът открива действието, но, уверявам ви, в случая той няма абсолютно никакво отношение към героя. Просто така се случи, че заваля като из ведро, в което някой е изстискал водата от изпраните си дрехи.
Опърпаният мъжки силует се видя принуден да свие в една пресечка на „Витошка“ и да се шмугне в един от долнопробните барове.
Още  невлязъл, той усети как враждебните очи на посетители го прорязаха, сякаш беше натрапник, осмелил се да прекрачи нечия територия. Не искате тези погледи да попадат върху вас – пълни с презрение, зад което всъщност се крие самодоволната утеха „аз не съм като него“.
Мръсен, излъчващ онази миризма, така характерна за столичните трамваи, брадясал почти като градски Робинзон Крузо, със сплъстена коса, немита от столетия, с дрехи, недостойни да бъдат наречени такива, той пристъпи към бара със завидната невъзмутимост на човек, свикнал със социалното си статукво на бездомен пес.
Седна и затърси с поглед барманката. Тя нарочно му обърна гръб и започна да плакне вече измитите чаши. Благоволи да се завърти чак когато от барплота зазвуча подканващо дрънчене на монети. Напразната надежда, че мизерникът просто ей-така ще си отиде, умря окончателно.
- Една голяма ракия – поръча той, най-сетне уловил погледа й.
Скоро чашата се озова пред него. Сграбчи я и вдигна наздравица:
- Няма ли веднъж да завали ракия, мама му стара!
 На един дъх изля цялата течност в гърлото си и примлясна доволно. Мъжът през един стол също отпи от питието си. Нашият човек реши, че той споделя възгледите му и се обърна към него:
- Много щеше да е хубаво нали? Да си седиш на някоя пейка, а отгоре да капе ракийка... рай!
Другият въздъхна многозначително и помаха на барманката. Тя напълни празната му чаша.
- Хе, щом ти ще поръчваш, я да ударя и аз още едно!
Нов куп стотинки издрънчаха на плота. Сега мъжът отсреща вдигна наздравица:
- Наистина, колко мъка щеше да се удави в твоя дъжд.
Нашият човек, макар да не проумя метафората в думите на непознатия, се зарадва на вниманието и се присламчи на съседния стол. Вече лице в лице с новия си събеседник, попита в класически стил:
- Какво пиеш и как се казваш, приятелю?
- „Кристал“...
- Приятно ми е, Антим – избърза Антим и преполови втората си чаша.
И така, от дума на дума, както редовно се случва в класическите разкази, той започна историята си.

                                                                                      ***

- Всичко е организирано. Дъжд, сняг, виелица,  ако ще и комета да падне, пак трябва да сме на мястото. Работим на смени. Понякога ни гонят и се налага да се местим, но всичко е изпипано. Избираме все централни места, където минават много хора. Сума пари падат. Колкото по-зле изглеждаш, толкова по-добре. Казвам ти, състраданието днес е на мода. Хората обожават нещастието. Само трябва да им покажеш, че съществува, да им го бутнеш в очите. Разбира се, някои се стискат...
Антим се вълнуваше, но събеседникът му изглеждаше безизразен. Даже се беше извъртял на една страна.
- Знам какво си мислиш. Всичките така мислят. Ама не е така. Не сте прави! – почервеняха и без това зачервените му бузи. - Не е като да стоя по цял ден и да броя гълъбите. Адски тежко е! Имаме мярка и срок. Пък и те те гледат. Всяка сутрин ни събират и ни разпределят. Всеки получава място и трябва да е там на всяка цена. Не дай си боже да кръшкаш и да те видят. Тогава става страшно. Ей! Пребивали са хора до смърт! Миналата година, на Коледа, в групата дойде едно младо момиче, дошло в София преди известно време, но така се случило, че не си намерила работа, изгонили я от квартирата и останала на улицата. Какво да се прави, малко дете имала, не можело без пари. Почнала да проси, детето с нея. Впрочем да имаш дете е голям плюс за професията. Има си и лошите страни де, но пълна хубост няма...
- Та, отивам един ден да се отчета и я гледам сама, без детето. Питам я, вика умряло. Пуля се насреща й, а тя пак същото повтаря. Без нищо в очите, разбираш ли? Празни! Така и не ми каза какво е станало, но после от другите разбрах. Детето било болно от доста време и внезапно спряло да диша. Тя се уплашила и отишла в болница, но твърде късно...
Антим механично обърна поредната чаша.
- Така загубила цял ден. Не била на мястото си цял ден, представяш ли си?! И все пак дойде на строежа. Сигурно се надяваше, че не са разбрали или пък, знам ли, че ще й простят. Все пак от доста време беше в групата, виждала беше някои неща...не знам защо дойде, но все пак дойде. Както и да е, шефът идва и нищо не казва. Ние сме наредени в редица, мълчим и гледаме в калта. Шефът застава пред нея и я поглежда. После замахна. Тя падна, а лицето й в кръв. Той я хвана за косата и я завлече при двете горилите. Започнаха да я ритат и да я псуват. По едно време единият спря, наведе се и...сещаш се, изнасили я. Скоро престана да пищи. Всички помислихме, че е свършена. Само че се оправи, да не повярваш. И още е при нас, няма как. Лицето й на нищо не прилича, обаче носи повече пари. Дори повече отколкото с детето.
Лицето на другия се беше променило. Със стиснати устни той отпи малка глътка.
- Преди около месец дойде едно ново момче, циганче. Беше от тези, дето идват при теб да те молят за пари. Директни, един вид. Наричаме ги викачи. Както и да е, отначало му вървеше, имаше подход момчето. Един път обаче случило на някаква баба, която вместо да му даде пари, му купила баничка. Той бил гладен и сгрешил, хапнал си малко. Глупак! Това е първото, на което те учат. Храна не се взима. На работа не се яде. Там си, за да събираш пари. Сигурно си е мислел, че няма да го видят, но за нещастие в отсрещното кафе имало човек. Не бях там, но ми разказаха. Този път прекалили с ритницие...повече не го видях. Така става, като си зелен и глупав.
 Пета чаша.  
- Да, бият понякога. И аз съм ял бой веднъж, но парите са добри. Има за ракийка, има за ядене. Имаме къде да спим. Изкарвам повече от средната заплата, ха-ха! Да можех и всички пари да вземам, щях да живея царски! Но не може така. Шефът прибира една част. После дава там на някакви други, ама тях не съм ги виждал. Не ми и трябва. Аз си трая, изпълнявам, отчитам се точно и не крада. Понякога завиждам на тия, които просят за себе си. Само че те са нещастници, не знаят къде пада голямата пара. Моето е истинска работа. Честен труд. Само дето не мога да напусна, но аз и не ща. Защо ми е да напускам? Ха-ха!
Шеста чаша.
Седма чаша. 
- Ако щеш вярвай, аз преди бях семеен. Жена и дете. Момиченце...
Остра чаша.
- Не ги знам къде са. Вече не ме интересува. И без това жена ми не ме харесваше. То и аз по едно време спрях да я харесвам. Все крясъци вкъщи, все разни глупости. Тъпа работа. Преди пиех, защото едвам се издържахме. Сега няма кой да издържам, а пак пия...
Както и да е. Всичко изпих. И апартамента, и любовта... Имам и брат. По-точно имах. Преди време ми зае някакви пари, така де, излъгах го, но ми трябваха. Честна дума! Той много се впрегна. Изобщо не очаквах така да стане. Ние от малки си въртим такива номера..., е, вярно,  не за пари, де, но...какво да правиш. Майната му! Ядоса се братчето и вика, че вече съм мъртъв за него. Е, хубаво, умрях. Живея, колкото да се радвам на кристалчето. Добрите хорица ми дават пари, съжаляват ме. Даже ми става приятно понякога. Те си мислят: ще му дам на човека нещичко, поне малко да се пооправи. Оправям се и още как! Да ме видят сега!   
Антим вдигна празната чаша и автентично отпи от въздуха в нея. Ококори се изненадано и се разсмя със закъснение.
- Ще ти се нагледат – каза другият с вкаменен глас. – Ако не беше трагично, щеше да е почти комично. Една бездомна отрепка, доживяваща дните си. Боклук, без който светът щеше да е по-добре. Едно нищо! Що за човек си ти?!   
В това време Антим ровеше в дрипата си за някакви останали монети. Не забеляза как новият му приятел стана и излезе.

                                                                                      ***

По мокрите улици крачеше мъжка фигура. По едно време се мушна под навеса на една трамвайна спирка. Седна, пое си въздух и нервно се огледа. Беше напълно сам. Неочаквано се изправи и с рязко движение сне от гърба си прогизналата от омерзение връхна дреха.
Чувствата му, преведени в думи, звучаха горе-долу така:
 „Що за човек е това? Отрпека! Зарязал семейството си, после живота си. От малодушие или страх? Или и двете? Знам, животът е труден, животът е нечестен, всички само това повтарят...но почакай, каква ти честност? Нечестни са само хората.
Аз никога не бих паднал толкова ниско. Да гледам как бият горката жена и нищо да не направя.
Страхливци, за какво се продавате?! Нямате ли капка чест? Антиме...ти крадеш от хората! Възползваш се от съжалението им, от милостта им. Работиш, казваш, пари изкарваш...Ти си крадец на състрадание!
Чудя се защо хората не разпознават лицемера. Чудя се защо дават пари на такива като него. Но...нима той не е достоен за съжаление? Нима за подобни нещастници няма запазено кътче в рая?
Аз също завися от милостта на хората! И аз съм безполезна отрпека. Същият съм.
Не! На мен тези пари са ми нужни. Да, прося, но прося, защото съм беден. Не се възползвам от хората. Не съм като него! Просто животът ме докара до тук. Боря се с мизерията. И аз имах семейство, но ги обичах. Вярно, не ни беше леко. Бедни бяхме. Нямах работа, но не просех. Алкохолът ми ги отне...
Как стигнах дотук? Просяк...но не сме ли всички просяци? Просто някои просят пари, други любов, трети щастие... Просим, за да живеем.
Може би аз съм виновен. И аз, като Антим, пропилях живота си. Изгубих семейството си. Трябваше да се боря още. Но за какво? За още мъка ли?
Еднакви сме. Отрепки. Нямаме нищо. И все пак здраво сме се хванали за живота. Какво друго ни остава?
Не! Няма да бъда като него! Никога! Ще се боря! Ще се променя. Край с този живот! Повече няма да прося! Ще се преборя!“

Спирачките на трамвая изскриптяха. Човекът на спирката се качи и вратите се затвориха след него. Трамваят заскърца по дългата права улица, на следващото кръстовище зави и последният отблясък на фаровете му изчезна в нощта.

                                                                                  ***
 

Развиделяваше се. Трудолюбивите бизнесмени вече нагласяха вратовръзките и усмивките си, докато блажените консуматори спокойно доизсънуваха неосъществените си подвизи. 
Един човек лежеше, сгушен, по-скоро проснат, на една пейка. До главата му се въргаляше празна бутилка с етикет „Кристал“.
Някакъв човечен господин се приближи до него, разтърси го за рамото и го попита:
- Добре ли си?
Човекът се разбуди, озърна се неадекватно и изхрипя:
- Имаш ли случайно един лев да се прибера вкъщи.
Човечният господин бръкна в джоба на сакото си, подаде му една монета и си продължи по пътя.
Човекът почеса разчорлената си коса, сети се, че няма дом, където да се прибере, затова отиде на обичайното си място и продължи да проси.
По някое време заваля дъжд.

Фауст и Мартин Т.