Двама

Настанен на една изящна пейка, Ясен наблюдаваше любимото си яворово дърво. Погледът му блуждаеше. Макар вече започналата есен, много от дърветата наоколо все още не бяха пожълтели. Яворът също беше зелен. Когато се взираше в красотата на природата, Ясен се чувстваше прекрасно. Обичаше да бъде навън, а именно това място му беше най-присърце. Спомни си лицето на сестра си, ала си го спомни смътно. Всяка неделя привечер тя идваше и двамата правеха дълги разходки в парка, които винаги приключваха на тази пейка. Днес беше неделя. Докато се вглеждаше в дървото пред себе си, Ясен забеляза едно пъстро листо, подаващо се между зелените клони. Не беше единственото, но пък бе първото, което успя да забележи. Той обичаше това дърво. Вятърът задуха силно, което позволи на листата да се размърдат. Те разкриха още няколко своите братя, започнали да менят цветове си. 
Стана студено. Жилетката, която Ясен неусетно намери на гърба си, успя да го предпази от напиращия вятър. В един необичайно дълъг миг той наблюдаваше прекрасния танц на яворовите листа. Щастие изпълни сърцето му. Усети една позната топлина, същата тази трепетна топлина, пълна със спокойствие и утеха, която ние чувстваме, когато някой ни прегърне. Усмивка се опита да се разлее по лицето му, но сякаш нещо се обърка и тя се превърна в причудлива гримаса.

Поривът на вятъра утихна. Листата постепенно се успокоиха и кротко заеха предишните си места. Отново оставиха на показ само онова единствено жълтеникаво листо. Този път сякаш бе малко по-открито. Трепетната топлина, обляла Ясен, изведнъж изчезна. Може би за да компенсира, слънцето се показа измежду облаците и благодарение на вятъра, които в този момент си почиваше, успя да повиши, инак ниската температура. Беше топло, макар и за кратко. Ясен се досети, че днес разходка нямаше. Просто неусетно стигна до приказната пейка. Това го ядоса. Гримасата, започнала в опит за радостна усмивка, която още стоеше неподвижно на лицето му, се обърна и стана още по-неестествена. Но той не даде воля на гнева си. Въпреки че Ясен често, дори понякога твърде често, изпитваше онези неприятни душевни вълнения присъщи на всеки човек, те не се появяваха през времето, когато беше тук. Нещо сякаш му пречеше.

Погледът му не слизаше от явора. Слънцето огряваше цялата корона на дървото, но само пъстрото листо светеше по свой, различен, грациозен начин.

„Колко прекрасно”- Опита се да си помисли Ясен.

Полугласен тон се открехна от устата му.

 След момент вятъра още веднъж задуха, но този път с повече ярост.

-Става студено.- чу се гласът на сестра му.

Тя отново го прегърна.

Мигът почти успя да се превърне в безкрайност.

Камелия, сестрата на Ясен, обичаше да го прегръща. Не беше сигурна доколко той разбира какво означава това, но виждаше, че е щастлив. Понякога сякаш опитваше да се усмихне и да каже нещо.

-Хайде вече да тръгваме, искаш ли?

Ясен усети как Камелия му помага да стане, но не разбра защо. На лицето му пак се появи онази невзрачна гримаса. Тръгнаха към входа на психиатричната клиника. Вървяха с бавни, равномерни крачки.

Една от по-възрастните санитарки се спря пред тях:

-Хайде, бързо, влизайте вътре. Нали докторът Ви каза, че не трябва пациента му да стои на студеното. Казах Ви, даваме му по-силни медикаменти! Вече не можете да го извеждате толкова много.

-Знам. Разбирам. - изрече Камелия, без да отлепя очи от брат си.

Санитарката грижливо пое Ясен. След това го заведе в стаята за почивка. Там сестра му вече нямаше как  да го види.

Клиниката беше пуста. Камелия се обърна и пое към вкъщи.

Вятърът навън духаше все по-силно.

М.Т.