През късната есен

През късната есен

Листата пъстреят,

и слънцето грее,

със весела песен

Играта се лее,

децата се смеят,

            през късната есен.

Пейзажът чудесен,

душата живее,

но птици не пеят.

  

Мартин Т.

Съновидение

Понякога сънувам,

че съм мъничка отломка,

носеща се по вълните

на безбрежен океан.

Водата бистра, бяла,

вода като кристал,

а небето празно,

безслънчево синее.

Плавам, рея се безгрижно,

ала воден вихър изведнъж

страховито ме подема

и надолу ме повлича.

На дъното съм паднал

върху лист хартия бяла

и заваляват черни букви

край мен като оловен прах.

О, необятен скръбен свят

където сред символи самотен

сам съм аз поредна

Капчица мастило.

                                         Фауст

Поредният луд в парка

  Въпреки вещалото яснота и ведрина утринно небе денят неочаквано се бе смрачил. Безкрайни колони от превозни средства се нижеха провлачено по софийските пътища, сякаш задвижени против волята си и въвлечени в някаква меланхолична автомобилна симфония. Столичният смог приветстваше като навъсен портиер наизлезлите минувачи и тук-таме пропускаше някой и друг пролетен лъч, който озаряваше потъмнелите от болестотворни изпарения здания. Тия мимолетни проблясъци сякаш вдъхваха зрънце цветна надежда в сърцата и пронизваха сивото градско ежедневие, но вглъбените в личните си житейски проблеми хора отдавна бяха се простили със своята жизнерадост и едва ли намираха време да попият настроението, струящо от небесните багри.

Един от лъчите попадна върху лика на Виктор Тодоров. В този момент той тъкмо присядаше на случайна пейка в един от по-големите столични паркове. Пейката беше с изкъртена облегалка. Младият мъж зарея замислен поглед, зад който прозираха безпътица и неприязън. Зарея го нагоре, към плъзгащите се по небето черни облаци. Навярно решил, че на земята не ще получи отговор на въпросите, които го терзаеха, той се надяваше на прозрение от небето. Доскоро вярваше, че е най-нещастният човек на света. Внезапен проблясък в очите му обаче подсказа, че вътре в него е разцъфнала новопоникнала нагласа. Беше дръзнал да помечтае…

                                                    

                                               ***

Поредното задръстване. Надуваха се клаксони. Водачи се подаваха през стъклата на автомобилите си, за да изкрещят любимата си цветуща фраза към друг колега или просто, за да се освободят от натрупаната в тях агресия.

 
Кой би ги винил ?

Всички те трябваше да стигнат навреме и впоследствие да изтърпят неколкочасовия си работен ден, за да издържат семействата си и изобщо да се погрижат за оцеляването си. Нормален живот. Себесъхранение. Ако имаха избор, те надали биха се потопили в тази монотонност и вероятно щяха да се посветят на коренно различни дейности. Все неща, които им доставят удоволствия. Уви, не разполагаха с този избор. Социалният кръговрат, всаден отдавна в сърцевината на обществената структура, не позволява отклонения.

Виктор също отиваше на работа. Нито нажежената пътна атмосфера, нито задръстванията го вълнуваха. Защото не притежаваше кола. Нито скутер. Изобщо нищо, което се движи на колела. Не можеше и да си го позволи.

Всеки делничен ден, а понякога и през уикендите, той ставаше в ранни зори, преминаваше набързо през рутините и тръгваше към ресторанта за бързо хранене, където обслужваше гладните клиенти. Фактът, че работеше за една от най-разпространените американски фастфууд вериги, далеч не будеше чувство на гордост в душата му.

И този ден не беше по-различен. Докато крачеше по мръсните тротоари, Виктор долавяше сутрешната нега, налегнала града, и лицето му добиваше все по-навъсено изражение. Дърветата, преситени с въглероден диоксид, бледосивите сгради, автоколоните, прилични на безкрайни, разноцветни гъсеници, еднаквите очи на хората, отчуждените им пози, всички те му бяха до болка втръснали и тази повторяемост го изпълваше с ненавист. Отрицателното си отношение той съзнаваше, но не разбираше на какво се дължи и поради тази причина ненавистта му нарастваше по-силна и по-неудържима. Доскоро той се бореше срещу нея, мъчеше се да прикрива набъбващата в сърцето му жлъч, но напоследък това се оказваше непосилно. Защо изведнъж започна да питае нескрита омраза към всичко и всеки, това той не съумяваше да си обясни. Оттам произтичаше и постоянната му намръщеност и затвореност.

Забърза крачка и подмина възстария просяк, който винаги стоеше на обичайното кръстовище, протегнал трепереща ръка към пресичащите. Виктор съвсем повехна. Просяците помрачаваха така или иначе мрачното му настроение и освен това го отвращаваха. В тях той виждаше пропилян живот, захвърлена възможност и неоправдани очаквания. В главата му изведнъж зазвуча гласът на майка му:  „Учението, Маме, е най-важното нещо. То ще ти помогне да преуспееш в живота. Ние с баща ти очакваме да се реализираш и да се уредиш добре. Да имаш много пари. Да те уважават… И помни, всички живеем, за да оправдаем нечии очаквания… „

Сепна се. Неусетно беше стигнал до ресторанта. Външните маси вече бяха заети от редовните пушачи. Леко закъсняваше, но това рядко представляваше проблем, въпреки че напоследък му се случваше доста често. Отърси се от всички мисли, опита се неуспешно да си придаде изкуствена ведрина и с нежелание пристъпи в заведението. Натрапливата миризма на пържени картофки витаеше из въздуха, бургерите се сипеха из производителните линии, а пред касите се заформяха първите опашки. Виктор се запъти към служебния вход. Минавайки покрай пластмасовия клоун със застинала белоснежна усмивка, усети нещо необичайно. Фигурата сякаш го следеше с очи и го гледаше някак подигравателно и насмешливо. Изпита неистово желание да строши изкуствената й глава с ритник.

„Учението, маме…уредиш…очакванията…” - откъслечни думи прозвучаха в съзнанието му.

Тресна вратата. Усети, че несъзнателно се е поддал на гнева си. Понечи да се извини, но видя, че всички останали са заети със задълженията си и дори не бяха забелязали пристигането му. Облече работната униформа, закачи табелката с името си и се запъти към касата. Тъкмо преди да се покаже, пътят му препречи възпълният управител г-н Томов.

-         Ти пак ли закъсняваш, бе? – избоботи той механически и стрелна Виктор с бегъл, укорителен поглед, тъй като бързаше за някъде.

Виктор от своя страна подмина невъзмутимо забележката и се зае да обслужва прииждащите клиенти на втора каса, които се плъзгаха досущ като спускащите се по конвейера отзад хамбургери и чийзбургери.

Трите основни правила за работещия на касата в глобалната верига за бързо хранене бяха следните. Първо, винаги бъди усмихнат. Второ, бъди възможно най-експедитивен, като винаги се извиняваш за евентуално забавяне. И трето, винаги питай клиента дали не желае нещо за пиене.

Виктор не спазваше нито едно от тях.

Докато консуматорите се нижеха пред очите му, той беше постоянно намръщен. Действаше мудно и припряно и затова опашката пред неговата каса винаги се точеше най-бавно. Клиентите често се оплакваха, че е забравил някаква подробност от поръчката и понеже никога не се интересуваше, те сами го подканваха и питаха дали изобщо ще получат нещо за пиене. Като цяло Виктор надали щеше да спечели наградата работник на месеца.

Работният ден вече преваляше. Обедната почивка на Виктор тъкмо свършваше и той се готвеше да се върне към задълженията си на касата. Наближаваше пиковият час, тъй като много хора скоро щяха да свършат работа и да наводнят заведението. Преди време той пържеше кюфтета в друг ресторант от същата компания, но понеже често се отплесваше и ги прегоряваше, тамошният управител го постави пред следния избор. Или се „преквалифицира” и се нагърбва с тежката отговорност да приема поръчките на посетителите, или си събира багажа.

- В съвременния свят времето непрекъснато се забързва. Бавните като теб отстъпват място на по-прогресивните – изрази се маниерно шефът му.

Виктор странеше от колегите си, а и те го намираха за особен и крайно необщителен. Смяташе всичките за простовати хора, провалили живота си, макар сред тях да имаше двама висшисти. Той самият също можеше да се похвали, че е възпитаник на висше учебно заведение, но както доста от българите, завършили магистратура, работеше нещо, за което не се изисква дори средно образование.

-         Хайде към касите! – изломоти управителят властно към двама от служителите, които допушваха цигарите си отвън. Подканата се отнасяше и за Виктор, макар и индиректно.

Работниците смениха местата си и безконечното обслужване продължи с пълна сила. „Нагледен пример за консуматорско общество”, мислеше си Виктор, докато с присъщата си мудност вземаше поръчката на дебела дама с две деца, които крещяха, че искат детски менюта и сладоледи. Изведнъж  той се сепна. През две лица съзря една женска прическа, която познаваше до съвършенство. Мигновено, посредством тази тъмночерна коса, сглоби цялата изящна фигура в съзнанието си. Усмихна се. През двама души на опашката пред неговата каса стоеше единственият човек, способен да привлече вниманието му и малко да го разведри. 

-         Какво става с тия картофки? – тросна се нетърпеливата майка. – Сега ли ги вадите от нивата?

Виктор подмина островърхата й забележка и моментално се активизира. Положи картофките върху таблата, извини се и попита дамата дали желае нещо за пиене. След като свърши с нейната поръчка, той с изненадваща бързина обслужи костюмиран господин, едно пълно хлапе и най-накрая се озова лице в лице с причината за рязката промяна в настроението му.

Пред него застана младо момиче, вероятно в началото на двайсетте. Долови и вдъхна познатия аромат на парфюма й, който се открояваше на фона на останалите омразни ухания. Чупливата й коса бе преметната на една страна и Виктор успя да прокара поглед през тънката й, изящна шия. Занемял, той я чу как си поръчва с мек, евфоничен глас, но се заслуша толкова внимателно във всеки нежен тон, че не различни отделните думи. Не беше и нужно. Тя всеки път си взимаше едно и също – късо кафе със сметана. Докато приготвяше напитката, Виктор се замисли дали да не я заговори, или да каже някоя остроумна фраза, с която донжуановците от филмите впечатляват момичетата. Тутакси изби тази идея от главата си. Със сигурност щеше да се изложи. Той смяташе, че ако една жена има интерес към някого от противоположния пол, тя несъмнено би го показала. Поради тази причина не мислеше, че има смисъл да предприема каквото и да било. Подготви кафето, постави го върху табличката с вежливо „Заповядайте” и за миг се вгледа в лицето й. Големите искрящи тъмни очи на момичето събудиха у него спонтанното, необуздано желание да не игнорира за пореден път тази красота, да даде израз на чувствата си или поне да направи някакъв комплимент. Тя беше просто неотразима. Вместо това обаче устата му изрече съвсем неочаквано дори за него:

-         Желаете ли нещо за пиене?

Слисан повече от самия себе си, той заби засрамен поглед надолу. Не успя да разбере дали наистина беше така или само му се стори, но като че ли забеляза по лицето на девойката да се разлива усмивка. Тя пъргаво взе чашата си, обърна се и излезе. А Виктор мудно продължи работата си, нервен, оплетен в противоречиви мисли и себеомраза.

Часовете се извъртяха и работният ден на Виктор най-сетне приключи. Той съблече работната униформа и излезе без да каже чао нито на колегите си, които тъкмо се уговаряха да излязат някъде заедно, нито на управителя, който го гледаше някак особено. Поредният пропилян ден. Запъти се към дома, но на няколко крачки от ресторанта видя същия костюмиран господин, когото преди няколко часа бе обслужил набързо. Той като че ли му махаше с ръка. Виктор го погледна объркано и реши, че поздравява някой познат сред морето от преминаващи хора. Затова му обърна гръб и пое безучастно по пътя си, докато не дочу името си:

- Викторе, къде блееш бе, момче!

Виктор се завъртя и видя, че мъжът го е настигнал и сега се усмихваше приветливо.

-         Не ме ли помниш, аз съм Иво, приятелят на баща ти? – заговори отново непознатият.

-         На баща ми ли? – все още недоумяваше Виктор.

-         Баща ти бе, Живко Тодоров! Ако не ми беше спасил кожата едно време, кой знае къде щях да съм сега. Може би някъде на топло, а може би на оня свят, ха-ха! Впрочем, не се ли сещаш, преди, докато още живеехте във „Враждебна”, ви идвах честичко на гости. Я по повод, я без повод. Чувствах се като у дома си. Много бяхме близки с баща ти, пък и с майка ти добре се разбирахме. Какви прекрасни хора бяха! За десетия рожден ден ти подарих онази писта със състезателните коли. Не помниш ли?

Виктор се сети за пистата, спомни си и Иво, семейния приятел, който сега стоеше пред очите му, променен до неузнаваемост. Поддържаната брада, която все пак беше прекалено гъста, скриваше половината от лицето му, а преждевременно оредялата коса загатваше за интензивно психическо натоварване. Костюмът му също бе помръднал няколко размера нагоре.

-         Аха… – промълви Виктор, без да знае какво повече да каже.

-         Абе досетих се аз, когато днес случайно влязох да хапна, че те видях на касата. Нареждам се на опашката и гледам, ха, това не е ли Вики, на Живко момчето. Първо реших, че съм се припознал, но после веднага се убедих, че си ти. Отнесен ми се видя тогава, дори не ме погледна, ха-ха. Пък ти и сега май нещо си разсеян. Да не би да те тревожи нещо?

Иво направи кратка пауза в очакване на отговор, но понеже такъв не дойде, продължи:

   - Не мога да повярвам, че работиш такова нещо, сигурно много си закъсал. Родителите ти какви очаквания имаха само…жалко, че си отидоха толкова рано. Просто нелепо! Ти нали завърши право, как стигна дотам, че работиш касиер тука?

-         Така се случи, не ми провървя – поклати глава Виктор, без да обръща особено внимание на многословието на Иво.

-         Така, така, разбирам… Като избухна тая пуста демокрация, затри се и младо, и старо… -  заяви прочувствено той. –  Добре, че на мен ми провървя. Знаеш ли, тъкмо ми се освободи едно място в адвокатската кантора, дето я държа отскоро. Смятам, че е тъкмо за тебе. Това е най-малкото, което мога да направя за баща ти. В началото ще ти е трудничко, признавам, първо трябва да изкараш малък стаж без заплата. Само докато се докажеш. Очаквам, че човек с твоите интелект и подготовка бързо ще свикне. Какво ще кажеш? Още утре мога да те уредя.

Виктор мълчеше. Възможността, появила се отникъде, го обърка съвсем. Не разбираше защо, но думите на Иво го ядосваха. Съзнанието му заприлича на кристална чаша, която някой е изпуснал на земята, раздробявайки я на хиляди парчета, като всяко от пръсналите се късчетата въплъщаваше различна емоция. Иво наруши мълчанието.

- Виждам, че се колебаеш. Нормално е, обаче трябва бързо да решиш. Партньорът ми също иска да се възползва и ще се опита да вкара сина си. Той хабер си няма от законодателство, но такава е системата. С връзки се влиза. Така че, ако не побързаме, ще изпуснем възможността.

 - Благодаря за предложението, но трябва да откажа – отвърна Виктор. – Ресторантът ми предлага сигурно работно място, а и започнах да свиквам. Скоро ще ме повишат.

Сега изражението на Иво доби объркан вид.

- Не говориш сериозно, нали? Че каква кариера може човек да направи във верига за бързо хранене. Какво би казал баща ти ако беше тук?

На Виктор му се прииска да изрече много парещи истини, които с години беше изтласквал надълбоко и които сега напираха да излязат навън. „Дори от гроба баща ми пак се бърка в живота ми и се опитва да го ръководи”, помисли си той и ненадеен порив се надигна у него. „Е, тате, стига толкова...”.

-         Довиждане – процеди през зъби и пое към дома си, оставяйки недоумяващия Иво зад себе си.

Виктор бродеше гневно из калните улици. Мисли за миналото обсебваха съзнанието му. Представяше си родителите си, колко много разчитаха на бъдещото му развитие, колко искаха да успее. Целият му досегашен живот бе изтъкан от чужди очаквания и това ужасно го потискаше. Поредният светофар възпря хода му. Колите рукнаха тягостно по улицата и това раздразни Виктор още повече. Докато чакаше зелената светлина, напипа в джоба на дънките си нещо твърдо и кръгло. Извади няколко жълти стотинки. Кой знае откога стояха там. В следващия миг, без да се замисли, ги запрати с все сила по преминаващите автомобили. Светофарът светна и разреши движението на пешеходците. Виктор се провря покрай една бавна лелка и се стрелна напред. Въпреки че се стремеше да я прикрие, яростта изгаряше очите му. Скоро стигна до панелната гарсониера, негово жилище вече от три години, и усети облекчение. Механично се изкачи по стълбите, водещи към апартамента, отключи и влезе. Без дори да се съблича, строполи се на скърцащото легло и изведнъж почувства, че го наляга страшна умора. Множество отдавна изтласквани импулси изплуваха едновременно на повърхността. Затвори очи и постепенно се потопи в несъзнавания свят на сънищата.

***

Десетгодишният Виктор седеше в хола и весело си играеше с новата играчка – писта със състезателни коли, задвижвани чрез електромоторче. Родителите му вечеряха в кухнята и шумно разговаряха.

-         Викторе – провикна се майка му, а ехото на гласа й отекна наоколо, сякаш са в пещера.

Той с неохота се надигна и пристъпи в кухнята. Още с влизането го прониза суровият поглед на баща му. Моментално заби очи в пода и почувства, че се приближава към него. Смаляваше се. Потръпна. Всичко в стаята беше добило гигантски размери, а самият той едва стигаше до третината на крака на стола.  

-         Викторе – обади се отново майка му, – какво правиш в онзи ресторант?

-         Работя, мамо. Изкарвам пари… – след кратко мълчание отвърна смутеният и засрамен Виктор.

Тогава баща му се изправи в целия си титаничен ръст, затъмнявайки стаята, която сякаш бе станала твърде тясна за тримата, и заговори с гърмящ глас.

-         Какви пари изкарваш ти, бе!? Я не ни разсмивай! Имаш ли представа колко много инвестирахме в тебе? Ами колко ни струваше образованието ти? Даваш ли си сметка? Не, разбира се! Трябваше да преуспееш, да си високоплатен адвокат или уважаван прокурор. Всеки друг на твое място щеше да се справи с това, което ти осигурихме. Даже името ти ме е срам да произнеса. Викторе, трябваше да побеждаваш! Ти си най-големият ни провал!

Последната дума отекна в пространството и се заби в сърцето на сънуващия, който конвулсивно се сви в леглото си, но не можа да се измъкне от хватката на кошмара.

Докато баща му го хокаше, Виктор се смаляваше все повече и повече. Искаше му се да се оправдае, но устата му не помръдваше. Искаше му се да избяга, но краката му отказваха. Потърси майка си с поглед, умоляващ за подкрепа, но срещна хладното й, застинало изражение. Тя присви гарванокрилите си вежди и отвърна засрамени очи от него с жест, издаващ съвършено отрицание. Обгърна го тъмнина.

Обстановката се промени. Виктор стоеше на ъгъла на широк булевард. Беше непрогледна нощ. Край него се плъзгаха най-различни хора, чиито лица той не виждаше заради изсипващия се проливен дъжд. За миг се обнадежди. Те щяха да му помогнат, да го избавят от терзанията му. В стремежа си да намери подкрепа подаде плахо ръката си към навалицата. Дъждът закапа още по-силно и фигурите съвсем се замъглиха. На фона изпъкваше само протегната му ръка. Виктор я погледна и с ужас осъзна, че кожата му е огрубяла, съсухрена и на места почерняла. Видя и ръкава си - мърляв и прокъсан.

-         Провал! – долетя някъде отблизо силен вик.

Той се озърна уплашено и изведнъж усети облъхваща го топлина. Дрипата му гореше и пърлеше кожата му. Паниката го обзе и той се втурна по мокрия булевард, крещейки за помощ. Силните му викове заглъхваха в празната тъма, допреди малко преливащите от хора улици бяха напълно опустели. Изчезнали бяха дори автомобилите. Виктор тичаше в проливния дъжд, а огънят и горещината ставаха все по-неудържими. Дори водните капки не го спасиха. Срина се на земята и започна налудничаво да се мята, превръщайки се бавно в пепел.

***

Събуди се целия облян в пот. Дишаше учестено. Сърцето му бясно галопираше. Не разбра колко време лежа неподвижен в тази поза, стараейки се да пропъди всякакви мисли от съзнанието си. Електронният часовник изпиука. Беше шест сутринта, час по-рано отколкото се будеше обикновено. Изключено беше да заспи отново или пък да остане в леглото цял ден, затова се надигна предпазливо и отиде до перваза. Първите утринни лъчи вече се провираха през прозореца, хората пъплеха като безредни мравки работнички по улицата, колите бяха заели местата пред светофарите си. Това му напомни, че е петък - последният работен ден преди уикенда. Реши да си приготви сутрешния чай и да забрави за мъчителните нощни съновидения.

Беше необикновено светъл и безоблачен ден и дори столичните улици, по които Виктор бодро крачеше, изглеждаха по-чисти в очите му. Той приветстваше с необичайна за него усмивка точещите се по булеварда автомобили. Вниманието му привличаха различни обекти, които по-рано не смяташе за интересни. Никога преди не бе забелязвал такава пъстролика хубост в сетивните образи наоколо. Ранобудните кучета, следящи минувачите изкъсо, различните хора с контрастни изражения и разноцветни истории, низовете от многообразни сгради  – всички те вече не го дразнеха, а напротив, изпълваха го с удовлетворение и вдъхновение. Той се радваше на кипящия живот.  Прииска му се да поспре и да почувства всеки миг от разходката си. Сякаш се бе превърнал в безгрижно дете, необременено от досадните и безсмислени задължения в света на възрастните. Проблемите, които доскоро блуждаеха из съзнанието му, бяха забравени. Стигна до кръстовището и се спря на познатата, измършавяла фигура на възстария просяк, прегърбен в обичайния за него ъгъл. Виктор неволно потръпна при вида му, който събуди мимолетен спомен за снощния кошмар. Чувството обаче бързо премина в състрадание. Бръкна в джоба на якето си и извади всичките стотинки, които напипа. Повечето от тях бяха едри. Приближи се към просяка и със странна усмивка ги пусна в треперещата му ръка. Просякът го погледна с очи, нажалени и благодарни, и изрече благопожеланието си. Доволен, Виктор продължи по пътя за работа със същата неподправена жизнерадост и скоро стигна до ресторанта за бързо хранене.

Отдавна не бе подранявал. Пред входа на заведението поздрави засмяно двама от колегите си, които тъкмо изкарваха външните маси и столове, предназначени за пушачите. Като го видяха, единият от тях поклати глава, а другият сякаш се изненада, че го вижда. Виктор реши, че са учудени от навременното му пристигане и влезе в ресторанта. От кухнята се носеше аромат на пържено, чуваше се подрънкване на метални прибори, а над тях се извисяваше дебелият глас на управителя. Преди да пристъпи в работното помещение, в съзнанието му се материализира образът на черноокото момиче, чието име дори не знаеше. Обеща си, че ако дойде днес, ще го покани на среща. „Какво пък толкова, от опит глава не боли”, повтори си известното клише.

Внезапно хладното лице на господин Томов изникна пред него и го изтръгна от мислите. Виктор понечи да го поздрави, но бе рязко прекъснат с думите:

-         Аха, този път си подранил значи. Браво на теб! – натърти управителят саркастично. – Късно е вече. Клиентите се оплакват, колегите също твърдят, че спъваш работата, да не говорим, че постоянно закъсняваш. Тук не търпим търтеи. Търси си друга работа. Уволнен си!

Виктор онемя. Отказваше да повярва на ушите си. Уволнен! Безочливото отношение на управителя просто го порази. Погледна го със смайване, което в миг прерасна в отчаяние. В очите му разпозна тези на баща си, които настойчиво повтаряха „Провал, провал, провал…”.  Понечи да се оправдае, но осъзна, че е безсмислено. Така стояха нещата в глобалните вериги, които действаха като една добре смазана, гигантска машина. Ако някоя част не функционира правилно, веднага я изхвърлят и заменят. А резервни части има в изобилие.

-         Махай се от ресторанта ми! Уволнен си! – ненужно повтори управителят, упражнявайки правомощието си да унижи за последен път своя нищожен подчинен.

Виктор се обърна бавно и тихомълком излезе.

***

Как се озова на пейката със счупената облегалка в парка, не помнеше. След като го уволниха, пое без посока нанякъде, а в главата му цареше пълен безпорядък. Размити образи се явяваха пред очите му, говореха, смееха се, изчезваха и пак се появяваха. Чувстваше се изгубен и излъган. Бавно сглобяваше картината на живота си и все по-силно осъзнаваше колко блудкава, непълна и безцветна е тя. Това го изпълваше с болка и тъга. Изведнъж празният му поглед се спря на стрък поникнали до краката му жълтурчета. Посегна към тях без каквато и да е подбуда и ги откъсна. После взе по едно във всяка ръка и започна да ги удря едно в друго, организирайки смъртоносен двубой между двете растения. При един по-силен удар главата на едно от стръкчетата се откъсна и се търкулна на земята към пейката срещу Виктор. На нея седеше една бабичка, събрала в краката си огромно ято гълъби. В ръцете си тя държеше половин хляб, от който късаше и хвърляше парчета сред въодушевените птици, по-лакомите от които се осмеляваха да кацнат върху коленете й и да клъвнат направо от предвиденото за тях угощение. До жената почиваше торбичка, в която се виждаха още два хляба, обвити в прозрачна опаковка. По облеклото й личеше, че едва ли разполага с много пари, та камо ли да споделя хляба си с гълъбите в парка. Бабичката обаче се усмихваше, говореше им ласкаво и безкористно ръсеше трохите.

Вниманието на Виктор се закова върху две отдалечили се от ятото птици, които се бореха за голям къшей хляб. Едната, почти изцяло бяла, трудно се домогваше до храната, докато другата, която беше значително по-охранена и се хвалеше с черното си оперение, сякаш диктуваше правилата. Протегнеше ли глава белият гълъб да клъвне някоя трошица, по-едрият му събрат, гордо изпъчил гърди, жестокосърдечно го изблъскваше с човка. Толкова голямо парче, а той го искаше цялото за себе си.

Виктор постепенно отвърна замислени очи от наглед незначителната картина: „Тези гълъби се държат точно като хора”, помисли си той, като за момент забрави личните си неудачи. „Силният мачка слабия , а останалите нехаят, заети със стомасите си. Наистина ли това общество, което потиска едни, а оставя други да благоденстват за тяхна сметка, заслужава да просъществува? Толкова много години човешки прогрес, развитие, напредък и всичко това тласнато от алчност, егоизъм и мания за власт. Какво ли би станало, ако ги нямаше тези черни петна по човешката душа? Човек би вложил енергията си в много по-ползотворни насоки. Колко години аз самият учих право? Само сухи теории и криворазбрани системи, които обезличават човека, превръщат го в бездушен обект. Не, толкова е просто. Докато има хора, няма как да има справедливост.”

После мислите му изведнъж промениха посоката си. Въпреки цялото разочарование, което изпитваше, въпреки надигащaта се тъга в душата му, Виктор се замечта за един прекрасен свят, свят, където водещи са човещината, разбирателството и любовта

Усмихна се и в главата му изникна образът на чернокосото момиче. Един възрастен мъж с куче, приближил се до пейката, внезапно откъсна Виктор от наивните му мечтания.

-         Свободна ли е пейката, синко? – попита той.

„Свободна…”, повтори по-скоро на себе си Виктор, сякаш осенен от неочаквано прозрение, с поглед, впит в нищото. Свободен. Да, това беше думата, която най-точно описваше сегашното му състояние и същевременно, незнайно защо, го натъжаваше. Едва сега, когато беше загубил всичко, за пръв път в живота си се почувства свободен, жив.

Виктор затвори очи  и спря да вижда света. Някъде далеч, далеч, в празната почва на нечие съзнание, поникна самотен, необикновен стрък. Той беше началото на една бъдеща леха, която на свой ред щеше да се разрасне в градина с прекрасни цветя.

Без да продума повече, той стана от пейката и със странна усмивка се запъти нанякъде. Възрастният господин зае мястото му, помете с ръка откъснатите жълтурчета и поклати глава.

„Поредният луд в парка.” 

Фауст и Мартин Т.

Без заглавие

В този свят
сме всички близо,
в този град
сме толкова отдалечени…

По бляскавите столични площади
всеки тъмен ден
и всяка ярка нощ
ангелите проиграват на комар
милион съдби,
милион души.

Желанията ни презряват
по прашните дървета,
неоткъснати и натежали,
капят по земята,
сплескват се,
или ги стъпква някой.

С мъка римуваме стиховете си,
ала те заприличват
на кратките ни,
неримувани
и накъсани
сънища.

Когато не сънуваме,
бълнуваме,
лутаме се
из лабиринти от блокове,
из лабиринти от страхове,
закачаме усмивките си
по сухите клони
и не се връщаме вече за тях.

Отглеждаме мечтите си в кафези,
но те залиняват и бързо умират.
А небето е надраскано от самолетите
и в него отдавна не виреят надежди.

Земята ни се струва тясна.
Никъде не сме сами
и винаги ще сме сами.

Фауст

Щастлива развръзка

Пенчо Иванов беше съвсем обикновен човечец, счетоводител по професия, чийто път в живота, утъпкан и предначертан за скромни радости между свои и комшии, следваше кроткия си,  праволинеен ритъм. Той обаче бе имал донякъде невероятния късмет да срещне Добринка, за която не след дълго се бе оженил. Израсла в провинцията и с непокълнали кариеристки амбиции в душата, тя почти никога за нищо не се оплакваше, с усърдие готвеше, чистеше и изобщо вършеше безупречно всички домакински задължения. С право Пенчо се чувстваше истински късметлия.

Той си имаше едничко хоби, което поглъщаше почти изцяло свободното му време - играта на покер с приятели в местното казино. Като разумен и пресметлив счетоводител, джобовете му рядко олекваха, а още по-рядко се прибираше с натежал портфейл. Най-често се случваше да излезе от играта на чисто. И все пак това негово развлечение го изпълваше с въодушевление и страст, независимо от финансовите обстоятелства.

Всеки ден след работа той се прибираше и звънеше на входната врата. Добринка му отключваше, окачваше сакото му на закачалката и двамата разменяха по някоя и друга приказка за ежедневието. На масата в кухнята винаги го чакаше сготвено ядене, което приветливо го приканваше със задушевното си благоухание. След вечеря той нахлупваше шапката си и винаги излизаше с думите:

-  Отивам до казиното, ще поиграя малко покер с приятели.

Една вечер обаче господин Иванов позвъни на домашния звънец, но никой не му отвори. Сърцето му мигом се стегна. Натисна звънеца още няколко пъти и изчака, докато не се увери, че няма как Добринка да не го бе чула. Нещо не беше наред. Бръкна в джоба си и извади ключовете, които отдавна не се бе налагало да ползва. Завъртя ключалката и влезе в апартамента. Никой не пое сакото му и не попита как е минал денят му. От кухнята не се носеше интимният аромат на домашна гозба. Лампите бяха изгасени. Домът му бе напълно пуст. Омърлушеният стопанин постоя неподвижно няколко минути, след което набра номера на жена си. Включи се гласова поща. Сякаш очаквал точно това, Пенчо приседна тежко на дивана и мрачни мисли запрепускаха из съзнанието му. Как така не си е вкъщи по това време и е излязла с изключен джиесем ? Да не би да си е тръгнала ?  Но защо да го прави ? Напоследък рядко й обръщаше внимание. Сигурно го е чакала ли чакала да се сети за нея и най-накрая го е напуснала. Просто ей така, без бележка, без обаждане. Как така е бил толкова сляп за истинското щастие, което животът му бе предоставил…пренебрегнал бе всеотдайната си жена заради едно хоби, заради увлечение, носещо мимолетна наслада. Ах, да можеше да върне времето, би завел милата си Добринка на почивка или на някоя екскурзия, да види малко свят, да се порадва и тя.       Би се постарал да я дари с цялото си внимание и грижи…

Тъй седеше многострадалният Пенчо и мълвеше на себе си полугласно. Внезапно входната врата се отвори и на прага се появи Добринка, запъхтяна и заморена, като че е гонила бързия влак.

-         Леле, Пенчо, скъпи, като ти гледам лицето, сигурно много си се притеснил ! няма да повярваш, преди няколко часа ми се обадиха от село, че мама е много болна и иска да ме зърне. Какво да правя, сложих набързо една връхна дреха и хукнах към гарата. Тъкмо чаках на перона, когато джиесемът ми отново звънна. Станало грешка, на болна била майката на Добрина от комшийската къща. Рекох да ти се обадя , но точно тогава батерията ми падна…

Докато разказваше за неочаквано сполетялото я премеждие, работливата съпруга поспретна що-годе кухнята и се зае да готви. През това време лицето на Пенчо бе добило израз на невероятно облекчение, сякаш огромен товар се бе смъкнал от плещите му. След вечеря Добринка го запита:

-         Какво мислиш да правиш тази вечер, Пене? Отдавна не сме излизали някъде.

-         Отивам до казиното, ще поиграя малко покер с приятели – отвърна съпругът й.

След което нахлупи шапката си и излезе.

Фауст

Небесносиния трамвай

Студен вятър брули улиците

и аз тичам,

гоня трамвая,

но не обичайния оранжев трамвай,

а небесносиния,

който веднъж видях да минава

по непознат булевард.

Студен вятър брули улиците

и аз тичам,

гоня небесносиния трамвай.

Tой спира на спирката

и аз се качвам радостно в него.

Дълго пътувам из непознати булеварди

с небесносиния трамвай,

време е вече да се прибирам,

слизам и с изненада забелязвам,

че това е обичайния оранжев трамвай,

с който всеки ден пътувам.

Гледам го с тъга как отминава,

а студения вятър брули улиците…

Фауст

Къде е мисълта

Застанал в мрачна долина,
чувам гробна тишина.
Дали съм в пустошта?
Усещам злобна празнота.
Дори и времето заспа.
Къде е мисълта?

Будна броди моята душа.
Страстно търси във тъма.
Среща само мъка и тъга.
А Къде е мисълта?

Истина ли е това?
Сякаш чука се по моята врата.
Дали това е мисълта?
Или може би смъртта?

Плах открехвам нямата врата.
Сляпо гледам в тъмнота.
Та това е лудостта!
А къде е мисълта?

Бродя из нощта.
Бягам за да се спася.
Бавно диря из града.
Няма нищо, няма светлниа,

ни искрица добрина.

Спират моите крака.
Сядам на студената земя -
сам в презряна самота,
и потъвам в тъмнина.
А къде е мисълта?

Нещо доближава ме сега.
Силуетът на жена,

Забулена в мъгла.
Дали е мисълта?
Не, отново лудостта.

Настана пак борба.
Тичам за да се спася.
Уви, умората ме спря,

и намерих се в мъгла.

Пак настига ме с тъга
силуетът на жена.

Какво ли е това?
Дали е мисълта?

Хвана ме с ръка,
сграбчи моята душа.
Тихо питам на мига:
Коя си ти сега?

 „Аз съм лудостта.”

Мартин Т.

Баланс

Разлиствам отегчен

посивелите страници

на сутрешния вестник

и в очите ми се забива

стряскащо заглавие:
„Пиян полицай блъсна дядо”

Колко ужасно!

Нелепо, нали?

Продължавам замлъкнал

безцветните новини

уморен да отгръщам

и попадам на друго

мрачно събитие:

„Пиян дядо блъсна полицай”

Е, значи има все пак

баланс във света.

Фауст

Без заглавие

Безсънна нощ отново,

разходка в столицата

по здрачаване

или пък

просъница…

Нощта е страшна,

защото е различна,

непозната,

откровена.

Вървиш и набюдаваш,

тъй грижливо домакините поливат

свойте мъки,
посадени

във балконските саксии!

Нима не виждат те, че

здравецът нездрав расте,

забравен е дори

от незабравките,

нима не виждат…

цветята днес

от напояване

умират,

а самолетите на юг отлитат

и автомобилите заспиват

дългия си зимен сън…

В тази страна
разпродадоха
всички чудеса

и ако случайно ти

не си участвал във търга,

по-добре се премести

под някоя от другите
звезди.

Фауст

Букмейкърският пункт

Беше поредният ден, в който аз и приятелят ми отидохме в любимия си букмейкърски пункт. Както винаги, седнахме на обичайното сепаре, намиращо се непосредствено пред екрана, на който се излъчваха най-интригуващите мачове. Харесваше ни да ходим там заради тръпката от нелегално залагане на пари. Все пак, още не бяхме достигнали тъй желаното пълнолетие, но това, разбира се, не представляваше проблем за безразличните хора от персонала. Те радушно прибираха парите ни, които доброволно оставяхме в касата. Без значение дали губехме или печелехме, посещението на дребничкото заведение обаче ни доставяше винаги неприкрито удоволствие…

Отново попивахме не толкова приятната, но поносима миризма на цигари, алкохол и запотени тела. Познатите ни лица също си бяха по местата. Иван Дебелия сърбаше шумно биричката си и хрупаше звучно бирени фъстъци. Несъмнено не му бяха лепнали прякора случайно. Чичо Митко мъдруваше над поредната сложна система за залагане заедно с Гошо Феномена – бивш футболен талант, чието влечение към лекия живот попречило на някогашната му реализацията. Все пак изглежда, че той изживяваше славните моменти от футболното си минало, когато залагаше на мачове с питие в ръка. За пръв път обърнах особено внимание на седящия като фантом в дъното на помещението човек. Винаги, когато посещавахме заведението, той си беше там, седеше на същия стол, в същата поза, придаваща му вид на трагична скулптура от Ренесанса, която излъчваше едва доловима нотка на комизъм. Обърнат на една страна, за да вижда екрана, едната му ръка се плъзгаше зад облегалката на стола, сякаш го бе прегърнал, а другата, държаща актуалния в момента фиш, бе тъговито положена върху масата. Краката му бяха плахо прибрани до стола. В погледа му се четеше безизразност.

Споделих наблюденията с приятеля си и подхванахме шеговита дискусия относно странния клиент. Иван Дебелия дочу, че обсъждаме този редовен посетител, надигна се от стола си с пъргавината на бременна слоница и поседна тежко до нас.

-         Момчета, знам го аз тоя, той си живее тука – заяви и се засмя – виси тука всеки ден, откакто отвориха преди няколко години. Чух, че имал жена и дете…бил много щастлив, но почнал да пийва повечко. След това нещата се влошили, жена му взела детето и го напуснала. Ето на, виж го сега, к’ъв е станал. Е, разбирам го, човешко си е да подпийваш по малко. Пък и да побийваш жената от време на време не е зле…

В думите му се усещаше скрита тъга. Споделяше сякаш нещо лично, все едно разправяше не историята на някакъв случаен човек, а на някой близък или пък своята собствена. Заинтригуван от беседването ни, Гошо Феномена също реши да се включи.

- За призрака в дъното ли говорите? Аха, чувал съм разни работи за него. Казват, че бил талантлив спортист. Още от малък мечтаел да пробие в големия спорт, даже го взели на проби в няколко големи отбора. Обаче рано се възгордял, отдал се на лек живот и се развалил нещо човекът, добил лоша слава и така и не го потърсили вече. Мечтата му рухнала… ама какво да се прави…на всеки може да се случи.

Гошо разказа историята развълнувано, с леко премрежен поглед. И в неговия тон се долавяше същата изповедност, същите искрени вълнения.

-К’ви ги говориш бе, хич не е така! – ядоса се Иван Дебелия, ноздрите му се издуха, а свинските му очички засвяткаха заплашително - ти няма как да знаеш по-добре! К’ъв спорт, к’ви пет лева?! Човекът имал проблеми със семейството.

- Абе, глупости! – раздразнен, отвърна Феномена – ти пък откога идваш тука, че всичко знаеш?

Започна гневна престрелка с думи, която приличаше на вражда между два наежени, надули гуши пуяка. Точно тогава приближилият Чичо Митко се намеси.

-         Слушайте ся, аз знам най-добре от всички. Значи, колегата там въртял много успешна кариера. Бая кинти вадил, бил му уреден животът. Само че нещо се увлякъл по залагането и взел, че пропаднал. Ей го, на, седи си сега сам в ъгъла и пак залага. Не е шега работа пустият хазарт! Не всеки е способен да му устои…

Тъй рече Чичо Митко и се умълча. И в неговия разказа усетих познатото откровение, точно както при предишните два.Внезапно някой ме извади от размишленията, като се провикна иронично.

- Чичо Мите, май пак си пийнал повечко!

Насядалите около нас избухнаха в смях, а Чичо Митко порозовя от яд. Атмосферата отново се нагорещи и кавгата пламна с подновени сили. В този взривоопасен миг от близкия телевизор се чу викът на коментатора, който обяви гол. Цялото помещение внезапно притихна, враждуващите впериха погледи в екрана и задружно насочиха насъбралите се емоции към клетия съдия. Свадата бе мигновено забравена и за нула време всички отново се посветиха на обичайните си занимания.

Скоро след това с приятеля ми напуснахме заведението и захванахме ежедневните, ненапрягащи ума теми. Само моите мисли не спираха да се въртят около днешните привидно нормални събития, на които бяхме станали свидетели в букмейкърския пункт. Разказите на посетителите, променливите им настроения, техните домогвания към споделеност ми бяха направили необикновено впечатление. Дали едничката им останала радост в живота бе залагането с чашка в ръка? И изобщо  имаше ли за тях значение дали печелят, или губят? Може би тяхната игра на късмета отдавна бе приключила…

Фауст и Мартин Т.