Изгубено

Вчера изгубих
едно стихотворение
в гъстата следобедна мъгла,

разпитах съседите,
но никой не бил видял
избягало стихотворение,

разрових се из чекмеджетата на ума си,
където не съм подреждал отдавна,
ала оказа се, че там цари пълна
бъркотия
и с мъка намирам дрехи
дори за скромните мисли,

потърсих вдъхновението,
но то е заминало надалеч
и не знам кога ще се върне...

междувременно настъпи нощта -
тази най-очаквана любовница,
и си легнах
с надеждата,
че музата ще дойде в съня.

Събудих се на сутринта
с неясен спомен
за далечния допир
на парещи устни -

целувка за сбогом
с вкус на горчиво кафе.

Фауст

Последната видеотека

През 1993-та най-сетне успях да осъществя мечтата си. Помня деня, сякаш беше вчера. Наметнал на гърба си жалкото подобие на зимно яке, крачех гордо през ноемврийските снежни преспи, сгряван единствено от топлите си очаквания, заменили парното и кожуха. В последно време основната ми храна се свеждаше до мечти за закуска, надежди за обяд и колебания за вечеря, ала непоклатимата вяра в дребното ми лично начинание ме вдъхновяваше и същевременно прогонваше своеволните съмнения.
Често си повтарях думите на Ганди, които бях прочел в един разказ: „Каквото и да направиш ще е маловажно, но е много важно да го направиш“. Повтарях си ги, докато търсех помещението, докато затъвах в бюрократичното блато, докато подписвах безкрайните договори, докато пестях от всяка хапка и докато си набавях филми от всевъзможни източници, кои легално, кои контрабандно.
Повторих си ги и тогава, когато за пръв път отворих вратите на първата видеотека в Стара Загора. Моята видеотека. Тези четиресет квадрата бяха всичко, за което някога бях мечтал.

Беше рано сутринта на двайсет и осми ноември. В бакалиите и заведенията, покрай които минах, нямаше помен от живот. Улиците пустееха: студът беше разколебал дори най-ранобудните минувачи. С невъзмутима и пареща радост в сърцето завъртях окачената на вратата табелка с надпис „отворено“ и се почувствах, сякаш отварям най-богатата съкровищница към целия свят. След това се настаних зад тезгяха и с детско нетърпение зачаках първите си клиенти.
На обяд дойде Живко с компанията. Похвалиха ме, разменихме няколко майтапа и си поговорихме по мъжки за живота. После момчетата дълго разглеждаха заглавията, поспориха и накрая от всички се спряха на нашенското: „Топло“. Тошко, единственият със собствен апартамент и чисто нов японски телевизор, обеща, че ще ме изчакат да гледаме филма заедно, след като свърша. Аз обаче отказах, защото бях запазил вечерта си за Мила. Щяхме да гледаме наскоро излезлия „Усещане за жена“ с Ал Пачино. Приятелите ми единодушно заключиха, че съм се превърнал в „господин за един ден“ и се отправиха към местната бакалия да си вземат по бира, преди да се окопаят в бърлогата на Тошко.
След тях във видеотеката ми влезе само още един човек –или по-точно един нахакан хлапак, който си взе „Терминатор“, и тресна вратата на излизане. С това горе-долу се изчерпа първия ми работен ден. Преди да си тръгна, постоях известно време сред рафтовете на загасена лампа. Още помня чувството, което ме обзе тогава. Лично бях събирал цялата филмова колекция. Ден след ден. Касета по касета. Знаех точно къде се намира всяка една от тях. Любимите ми филми бях поставил на най-видно място: тайно исках всички да се докоснат до тях; да се гмурнат в душата им; да преживеят магията им, както я бях преживял аз; да променят живота им.
Познавах тези филми по-добре от всичките си приятели. По-добре от самия себе си. По-добре дори от Мила.
Бавно излязох, сподирян от неясни вълнения и мисли, покълнали в миналото и вече спускащи корените си в бъдещето, и полека затворих вратата. Завъртях ключа и съвсем ненадейно се почувствах като господар, в чиито справедливи ръце лежи изхранването на целия народ. Отправих се към къщи по заснежените улици, предвкусвайки приятната вечер с Мила.
В следващите седмици новината, че има видеотека в града, се разчу и клиентелата ми значително нарасна. Ще се изненадате колко хора притежаваха собствени видеоплейъри и си набавяха касети, откъдето намерят. Киното все още беше на мода, но предимствата на видеокасетите, съчетани с огромния и разнообразен избор на филми от различни поколения, блазнеха доста хора. Вече не беше необходимо нетърпеливото, подправено с немалка щипка досада чакане да пуснат любимия ти филм по телевизията, нито пък се налагаше заделянето на значително количество пари, за да имаш собствена филмова колекция.
Надеждите ми постепенно се оправдаваха. Появиха се постоянните клиенти. После дойдоха поръчките. Видеокасетите се множаха. Напливът във видеотеката се увеличаваше от ден на ден, а с това и щастието ми преливаше. Не след дълго взех един приятел от компанията на работа, Тишо, когото наскоро бяха уволнили от работата му в ТЕЦ-а и започнахме да работим на смени. Неочаквано се сдобих с малко повече свободно време, което почти изцяло посветих на Мила. Трябва да призная обаче, че когато не бях сред филмите, изпитвах смътно чувство, подобно на тиха, спотайваща се в сенките на деня носталгия. Понякога то изпиваше всяко желание в мен и в такива дни просто си стоях вкъщи и въртях любимите си филми. Междувременно Мила се премести да живее при мен. Освен общата ни страст, вече споделяхме и един покрив. Чувствах, че животът ми няма как да бъде по-пълен. Нямах нужда от нищо повече. Имах всичко.

***

Лятото на 2006-тя беше невъобразимо горещо. Всички се чувствахме като затворници в гигантска фурна. Парещото юнско слънце караше дори каменните бордюри на улиците да скимтят, а гумите на автомобилите да пуфтят и да се въргалят с върховно нежелание по разливащите се пътища.
Помня деня, сякаш беше вчера.
Завъртях ключа и хвърлих последен поглед на руините, останали от осъществената си мечта. Наоколо не се виждаше жива душа. Бакалиите и заведенията по улицата отдавна се бяха превърнали в кухи, никому непотребни здания, ненужно загрозяващи с празнотата си така й така осакатената местност.
Задържах ръката си върху упорито вкопчилия се в ключалката ключ. Почувствах как се сливам с всеобщата празнота; как оставам на пристанището, а корабът ми отплава без капитан към забравената земя; как виждам самия себе си да напуска тялото ми и да потъва в плаващите пясъци на миналото. На всичко това аз бях пасивен и тъжен наблюдател.
Издърпах ключа и с този жест затворих окончателно вратите на последната видеотека в града. Жестоката безвъзвратност на положението прониза гърдите ми с ледения си меч. Навън слънцето ярко печеше, но кожата ми беше безчувствена за топлината му.
Тръгнах безцелно надолу по улицата, без да поглеждам назад, ала мислите ми отказаха да ме последват. Новият собственик щеше да пристигне скоро, както гласеше уговорката ни. Дълго време протаквах и си намирах поводи да отложа срещата, въпреки че отдавна бяхме подписали документите и всичко беше решено. Просто не исках да връчвам ключовете на наглия хлапак, който щеше да превърне видеотеката ми във фитнес център. Беше един от редовните ми клиенти. Още помня как зае в първия ден зае „Терминатор“ и затръшна вратата.
Погледът ми неволно се стрелна към малкия прозорец на гарсониерата, надничащ, печален и навъсен, от панелния блок в далечината, където неотдавна живеех сам. Изведнъж се почувствах като голия клон на дърво, изгубило последните си листа. Не бях толкова потиснат дори когато Мила ме напусна. Чувствах, се сега животът ми няма как да бъде по-празен. Нямах абсолютно нищо.
Телефонът ми приглушено оповести пристигането на съобщение. Извадих го и прочетох:

kude si we 4akam te otpred

Това грубо напомняне за съществуването на останалия свят ме извади от потъването в себе си и затвърди окончателно отчаянието ми. На детето в мен му се доплака. Всичко е загубено. Всичко е било напразно.
Върнах се бавно обратно по пътя, връчих без много приказки ключовете на нетърпеливия хлапак и след известно скитане се прибрах в гарсониерата си. Пуснах си филм и забравих за себе си.
Сутринта щеше да е по-хубава.

Фауст и Мартин Томов

Човекът, който предлагаше смисъл

След като въведе последния символ в матрицата, програмистът се облегна назад и дълга въздишка, сякаш сдържана години наред, се откъсна от гърдите му. Знаеше, че всичко от първия до последния символ бе изпипано до съвършенство. Неведнъж се налагаше да се връща назад, да започва от самото начало, да пише в продължение на две безсънни денонощия и в крайна сметка с едно натискане да изтрие всичко, написано за последните три. На няколко пъти захвърляше всичко и се поддаваше на бездънно отчаяние, но после винаги подхващаше отново работата с подновени сили и двойна доза кафе.

Защото за него написването на програмата се беше превърнало в най-важното нещо на света. Суперкомпютърът изпълняваше програмата безгрешно. И все пак Джак, така се казваше програмистът, не изпита онова удовлетворение, за което толкова дълго бе копнял. Може би самото очакване го бе тласкало напред и сега, когато всичко беше готово, когато резултатът беше пред очите му, вече нямаше какво повече да очаква. Ала нали все пак постигането на целта трябваше да му донесе онова дългоочаквано чувство, мислеше си Джак.Тогава той осъзна, че делото му няма да е завършено, докато не види програмата си в действие. Тя трябваше да изпълни предназначението си. Тази мисъл го ободри. И макар собствените му клепачи да тежаха жестоко, той взе едно малко кръгло устройство и го сложи на лявата си длан. Холограмен екран се разстла в пространството над ръката му и Джак се свърза с първия си куповач.
- Ало – прозвуча плътен мъжки глас от устройството.
- Здравейте, господин Фелзенщайн... – въодушевено започна Джак, но не успя да довърши.
- Пак ли има проблем? 
- Съвсем не, господин Фелзенщайн. С удоволствие мога да ви съобщя, че програмата е напълно готова. Можете да я тествате по всяко време.
- Готова...сигурен ли си? –  невярващо, но с неприкрито вълнение попита мъжът отсреща. 
- Напълно готова. – гордо заяви Джак.    
- Тогава да не губим време. Ще я тествам! Какъв късмет, че тъкмо летя към земята. Трябваше да одобря едни кандидатури, но какво пък, ще почакат още малко. Очаквай ме до два часа!
  Връзката прекъсна. 
Фелзенщайн не беше най-приятният човек на света, но пък бе единственият клиент, който се задържа въпреки дългото забавяне на програмата и дори пое значителна част от разходите. Явно отчаяно се нуждаеше от смисъл в живота си.
Джак не бе убеден, че Фелзенщайн трябва да е първият човек, възползвал се от програмата му, но просто нямаше как. Надигна се от стола и закрачи из стаята. Всичките му мисли бяха насочени към момента, когато програмата щеше да заработи. Джак не искаше сам да я изпробва по простата причина, че се страхуваше какво може да му разкрие. Дали не беше сгрешил, като реши да посвети цялото си същество на една компютърна програма? В съзнанието му съвсем неочаквано изникна образът на роза и се задържа там, събуждайки стари спомени, болезнено-приятни спомени...
Не. Не трябваше да се гмурка сред тях. Програмата му не беше просто каква да е компютърна програма. Тя щеше изцяло да промени живота на хората. Предназначена бе чрез съчетаването на множество променливи да открие смисъла в живота на даден човек посредством невъобразимо сложни алгоритми и статистически изчисления. Щеше не просто да промени, но да осмисли отново живота на хората.
                                                                                 ***
Двата часа, прекарани в чакане, се оказаха най-дългите в живота на Джак. Преди, когато бе погълнат изцяло от работата си, часовете отлитаха като минути, но сега минутите му се струваха часове. 
Най-накрая звънецът сложи край на дългото чакане. Вратата на работното помещение се отвори и Фелзенщайн нахълта вътре, сякаш влиза у дома си, забравил да вземе нещо. Беше запъхтян, явно бе тичал по коридора.  
- Къде е? –започна направо той.
- Тук е. Сега ще ви покажа. Седнете ето на този стол.
И двамата мъже отдавна чакаха този момент, ала сега бяха раздалечени един от друг точно от същия този момент.
Фелзенщайн се настани на стола пред големия екран. Джак постави на главата му нещо като шлем, от който излизаха десетки кабели, които се свързваха със свръхкомпютъра. Направи последните настройки и обяви:
- Всичко е нагласено.
- Какво чакаш тогава? Включвай! – почти извика Фелзенщайн.
Джак въведе с треперещи пръсти стартовия код и задейства програмата. Фелзенщайн млъкна като замръзнал на стола. Джак затаи дъх в трепетно очакване. Той знаеше, че във всяка секунда компютърът задава хиляди въпроси на Фелзенщайн, които преминават с шеметна бързина през съзнанието му, и самостоятелно извлича необходимата информация от главата му. Всичко продължи около десетина минути. Фелзенщайн се размърда на стола.
- Какво стана? Това ли беше?
- Това беше първата част. Всички необходими променливи са въведени в базата за анализ. Сега следва изчисляването.
Фелзенщайн не разбра нищо, но кимна разбиращо. По екрана се занизаха редици от символи и матрици. Изчислението трая около час. През това време Фелзеншайн не спираше да задава маловажни въпроси, на които Джак отговаряше машинално. Най-накрая програмата приключи с изчисленията си и и представи изходните данни на екрана:


Смисъл намерен. Франк Фелзенщайн. Вие ще откриете смисъла на живота си на следния адрес:Планета Земя, зона Б-7, район 72, блок 19.   


Зяпнали, двамата изглежда прочетоха няколко пъти написаното наум, преди някой да продума.
- Какво означава това? – попита Фелзенщайн, който още стоеше с шлема на главата си.
- Аз...не знам, не мога да Ви кажа. Това показвт изчисленията на програмата... 
- Нищо не разбирам. Трябва да има някаква грешка! – възмущаваше се Фелзенщайн.
- Програмата не греши – увери го Джак. - Явно трябва да отидете на  този адрес.
- Ами ако ме праща за зелен хайвер?
- Трябва да отидете, иначе няма да разберете. 
- По дяволите! – изруга Фелзенщайн и понечи да се изправи, но шлемът го задържа на мястото му. Той припряно го свали от главата си, бутна го в ръцете на Джак и излезе, мърморейки.

 ***
„Стигнахте местонахождението“: обади се вграденият GPS на превозното средство. Фелзенщайн се измъкна от предната седалка и се огледа наоколо. Навигаторът го бе закарал в една от старите зони на града. Наоколо нямаше жива душа. Постройките изглеждаха антични и пусти. Никъде не се виждаше електронна табела, която да указва номера на сградите. На Фелзенщайн се наложи да търси номерацията по стените на самите сгради. Най-сетне я откри.
Номер деветнадесет представляваше четириетажен жилищен блок от миналия век. Изглежда строежът бе замръзнал в някой от финалните етапи и голите бетонни панели бяха останали непокрити. 
- Това трябва да е някаква шега – помисли си Фелзенщайн.
Той постоя известно време пред сивото здание, като не се решаваше да влезе. Любопитството му се бореше със страха от унижение. Какво го чакаше вътре? Щеше ли да намери нещо изобщо? Накрая се реши и пристъпи към входа. Преди да влезе почувства, че в недовършените сиви стени на блока има нещо много тъжно, но не можа да изрази какво. Сякаш някой бе нарисувал щрихите на картина, но бе забравил да я оцвети. Някой бе започнал нещо, но не го бе завършил. Тази неузряла мисъл го потискаше със страшна сила.
Последвалото се оказа най-ужасното преживяване в живота на Фелзенщайн. Тъй като не знаеше какво търси, той тръгна от първия етаж и започна да обикаля от помещение на помещение. Вътре го посрещаха единствено застоял въздух и празнота. Същото се повтори и на другите етажи. Все същите безцветни и пусти помещения, без врати, без прозорци. Фелзенщайн отказваше да се примири с надигащото се отчаяние. Реши да обходи сградата още веднъж, като тръгне отначало. Със сигурност пропускаше нещо, със сигурност нещо му убягваше. Така продължи да обикаля из сивите помещенията. Очите му се въртяха лудешки на всички страни. Крачките му ставаха все по-трескави. Тичаше и се луташе като в лабиринт без изход. Навярно вече бе влизал десетки пъти във всяка една стая, бе обходил всеки коридор и все пак нищо. Не усети кога загуби представа на кой етаж се намира и в кое помещение е бил преди минута. Смазващата празнота го парализираше, изпълваше цялото му същество с ужас.
Вън и вътре, горе и долу, тук и там се сливаха. Самото му усещане за съществуване отслабваше, мислите му се замъгляваха и се обвиваха в сива мъгла. 
Накрая лудешкият му устрем го напусна и изтощеното му тяло се свлече на едно от стълбищата. 
Останал без сили и воля, прикован от безумен страх, той седеше, а очите му сякаш се взираха нищото. 

Слънцето вече залязваше, когато Фелзенщайн се подаде от входа на блок номер деветнадесет. С бавна и неестествено равномерна крачка той стигна до превозното средство, включи компютъра и зададе курс към старата си резиденция на земята.
При изгрев слънце автоматичната врата на гаража на старата резиденция се вдигна и отвътре изскочи Фелзенщайн. Носеше елегантния си костюм от вчера, който сега беше жестоко намчакан и напрашен. Явно бе прекарал нощта в колата. 
Завтече се надолу по улицата на богаташкия квартал. 
Скоро стигна до големия бизнес център, където животът вече кипеше. Там, с широка усмивка, каквата лицето му отдавна не бе виждало, той започна да приближава хората и да подвиква въодушевено на всеки:
-  Хей, спри, искаш ли малко смисъл? Вземи! Има достатъчно за всички! 
Не след дълго една полицейска кола дойде и го прибра, а усмивката така и не слезе от лицето му.
                                                                                 ***
Когато един от съседите на Джак видя вратата към работното му място да зее отворена, той се зачуди дали всичко е наред със странния програмист, но реши благопочтено да пренебрегне любопитството си и да не си пъха носа, където не му е работата. Изведнъж зад него долетя звънкият глас на дъщеря му. Обърна се и съгледа красивото й личице и крехката ръка, хваната за тази на майка й. Двете се връщаха от занималня. Отворената  врата привлече вниманието им и те отправиха въпросителен поглед към главата на семейството.
- Какво има вътре, мамо? - обърна се момиченцето към майка си.
- Нищо интересно, миличка – отвърна бащата след настъпилото мълчание. – Смахнатият програмист пак прави някакви глупости. Да се прибираме.
- Нека хвърлим поне един поглед – намеси се майката. – Кой знае какви ги върши този път…
Бащата се съгласи безмълвно и съвестното семейство влезе вкупом в помещението. Вътре не откриха никого, само компютри, електроника и някаква чудата каска, от която излизаха кабели. Един широк екран в средата на стаята стоеше включен и на него светеха някаква букви. Майката се приближи и прочете на глас:

Смисъл намерен.
Джак Брендън. Вие ще откриете смисъла на живота си в Градината на розите.

- Какво значи това? – озадачи се момиченцето.
- Градината на розите… – повтори майката. После изведнъж почти се усмихна. – Хей, помня тази градина! Там се излизахме с баща ти. Едно време на това място ходеха влюбените...            Момиченцето също се усмихна. 

Бащата понечи да каже нещо, но запази мълчание. Реши да не помрачава краткия миг на радост, като разкрие, че преди година-две общината превърна този парк в гробище.
- Хайде, да се прибираме – подкани ги той, преглъщайки думите си.
Скоро, след като излязоха, широкият екран се включи на скрийнсейвър и празната стая потъна в мрак.  

Фауст и Мартин Томов

Самозабрава

В този късен градски час
един прозорец още свети,
като безсънен циклоп
занича блокът в нощта,

а той лежи на бюрото,
главата му килната настрана,
ръката му безсилна се люшка,
а до краката му се върти
пресушена бутилка с надпис
„сладки мечти“.

Из тясната стая
кръжат хаотично пияни комари,
кацат и лазят
като сомнамбули
по пожълтелите
хартиени спомени,
закачени на олющената врата
и пак хаотично кръжат,

лежи
и пулсът му отброява
минутите,
а до слуха му достига
немощното пърхане
на полузаспалите
обковани,
кърпени
и запоени с
тежка
индустриална
стомана
други сърца.

Лежи
в позорно-сладка самозабрава
и за пореден път в полусън
с ръждива усмивка на уста
ще посрещне злата зора -

един получовек,
озъбил се на своя век.

Фауст

Полет

Ето ме,

търся вдъхновение

вече месец или два...

Какво ли трябва да направя,

за да литне творческата ми душа?

Любима ли да си намеря,

или на порок да се отдам,

в тъмна бездна ли да скоча,

или да отплавам в океан?

А може би думите не стигат

да се изразя

и ще трябва да опитам

друга форма на тъга?

Но аз не мога,

не мога да рисувам,

ноти не чета,

не умея да танцувам,

пиеси не плета...

Да пиша се опитвам,

с думи да играя,

в стихове да сричам,

болката да опозная.

Това е то!

И затова ще ти разкажа

за тази моя болка

безмилостна, свирепа и жестока.

Боли ме,

Не знаеш колко ме боли,

боли ме за живота пълен със тъги

боли ме за кръвта, задавила света

боли ме за глада и за греховната война

боли ме за живота

тягостен, безчестен и суров,

боли ме за човека

мръсен, кален роб,

боли ме и винаги ме е боляло
за всеки незапомнен плач,

за всяка умираща душа,

за всяка мъка,

отровила света

Предполагам,

като всеки млад творец,

аз живея с тази болка...

Удавник, останал без мечти

стискам здраво надеждата си във ръце,

но разтворя ли ги, виждам, че са празни.

Така умирам...

Всеки ден е смърт,

а всеки стих е нов живот.

Но не са ли стиховете затова,

да летим с опърлени крила

и колкото сме по-високо

слънцето все повече да ни гори...

А щом стремглаво падаме надолу,

да видим истинската си природа

и в този миг магичен да съзнаем

всяка мъчно-славна истина,

и даже тя да е жестока,

да викнем с пълна сила,

за да може някой друг да я прозре.

Един вик

във вечното небе,

покрито с облаци нетрайни,

мощен вик,

вечно ще мълви

ще буди новите творци,

щом слънцето е там, високо

и земята с пълна сила озарява.

Нима Икар за нищо е умрял

с блажена радост във душата?

Нима единствен той не е съзнал

какво е свободата?

Умрял по-глупав от глупците,

той станал пръв сред мъдреците,

защото сам над висините полетял
и тъй за първи и последен път живял.

Затова аз пиша!

Затова живея и умирам.

И ще продължавам,

дори в смъртта си аз ще викам,

понеже слънцето е тъй високо,

а аз жадувам да го стигна

даже смъртно да боли.

Това за мен живот е!

Мартин Томов

без заглавие

„В началото беше...“.
тръгнах да пиша,
но не дописах,
защото,
дебелата сервитьорка
сервира чашата с кафето
на масата с пирует,
разреди го с малко досада,
уж да не горчи,
разбърка мислите ми с бъркалка
и така осуети написването
на най-вълнуващата история
на света,
казвам ви.

Фауст

Чашата на Aвтора

Един ден на Всемогъщия автор му доскуча и реши да създаде герой, когото да постави пред най-съдбоносния избор, имзислен от Него.
И така създаде Юли,написа биографията му и го постави в стъклената кутия за експерименти.
След това му заговори:
- Юли, чашата, която виждаш пред себе си, има силата да промени света.
Наистина, пред Юли, на обикновена дървена масичка, почиваше малка жълтеникава чаша.
- Избрах теб, за да решиш съдбата на всички хора. Ако отпиеш от чашата, всеки един човек на земята мигом ще изпадне в непробуден сън до края на живота си. Ала сънищата няма да се различават от действителността. Дори напротив, ще изглеждат по-истински и по-действителни от самата действителност. Всеки ще бъде щастлив в съня си. Без болка, без страдание, без тревоги, без тъга. Пълно блаженство. Всеки ще има късмет и ще изживее мечтите си. Ще има това, което наистина желае и което истински цени. Безпрепятствено.Ако това не ти се струва приемливо, то излей чашата на пода и всичко ще продължи по старому.
Юли се замисли. Мисълта да изпие чашата веднага му се видя примамлива. Твърде примамлива, прошепна му една тънко гласче.
През скромния си живота Юли не бе страдал много. Бе преживял няколко несполуки, но те бяха несравними с незаслуженото страдание, отредено на мнозина. Той се сети за всички войни, издевателства, престъпления и убийства, онези огромни кървави петна, осеяли страниците на историята . Да, това бяха злини, предизвикани от човека, които бяха осакатили човечеството.
Сети се обаче и за хилядите болести, за катаклизмите и бедствията, които неочаквано сполетяват нищо неподозиращи хора и взимат безброй невинни жертви.
Накрая се сети и за дребните, почти невидими трагедии и необратимите загуби в живота на човек, за отнетите мечти и за излъганите надежди.
В съзнанието му изплува спомена за приятеля му от детството Ангел. Спомни си за безобидните му стремежи и за катастрофата, която ги обезглави.
Всъщност, помисли си Юли, светът е пълен със страдание, а животът е ужасно несправедлив.
„Нима мога да го променя?“
Спомни си за наркомана от квартала, който избра самоубийството като последен път към справедливостта.
- Ясно ли ти е всичко? – попита го Авторът.
Юли кимна в знак на съгласие и погледна чашата.
„Наистина ли мога да направя всички хора щастливи? Да изтрия нещастието от лицето на земята? Ала все пак всичко ще е просто сън. Няма ли тогава това блаженството да бъде просто една прекрасна илюзия? Кое е за предпочитане? Да изживееш щастието в илюзия или да останеш в реалността, колкото и сурова да е тя? Всъщност не се ли ражда радостта именно от страданието? Има ли смисъл изобщо щастието без нещастие? И колко смислен е един живот, лишен от страдание?“
Юли пристъпи към масичката.
„На кого му е притрябвало да страда? Не мога да оправдая страданието. Не бива да го оправдавам. Нима всички са способни да се справят с него? Мнозина се провалят.“
Юли си спомни за съседа си, който полудя от бедност.
„Лудостта му не го ли отведе в друг, по-добър свят? Дори и така да е, той дали съзнава това? Възможно ли е изобщо да се разпознае щастието без нещастие“
Той вдигна полека чашата и я задържа в ръка. Изведнъж почувства цялата тежест, стоварила се върху плещите му.
„Имам ли право на този изобр?“
- Не мога да реша – изрече на глас Юли. – Защо точно аз?
- Теб избрах.
„Кой съм аз, че да избирам?“
- А какво ще стане с мен, ако отпия от чашата?
- Няма да усетиш абсолютно нищо. Ти също ще заспиш и ще заживееш щастливо в съня си.
- Ще помня ли какво съм направил?
- Да, ако това ще те направи щастлив.
„Какво всъщност ме прави щастлив?“
Юли се замисли за живота си. До този момент май не беше постигнал нищо значимо. Притежаваше двустаен апартамент в периферията на града, кола на почти двайсвет години и поносима, но безперспективна работа. Понякога, когато го гонеше среднощната безсъница, той си мислеше, че иска да направи нещо повече, да живее по-добър живот, а може би и да има с кого да го сподели. И все пак...
„Какво изобщо означава добър живот?“
„Кой съм аз, че да раздавам щастие?“
- Помогни ми? Кой е правилният избор?
- Изборът е твой.
„Без болка, без страдание, без тревоги, без тъга...Всичко това няма да е истинско, но има ли значение? Нали ще ни се струва истинско? Нали няма кой да развали илюзията? Без болка, без страдание, без тревоги, без тъга...“
Юли стоеше като замръзнал. Ръката му стискаше все по-силно чашата. Внезапно усети пристъп на решимост. Съмнението изчезна. Той беше всемогъщ.
Ръката му се люшна. Миг след това Юли изпи чашата.

                                                                              ***


Юли се събуди. Зарадва се, че безсъницата го е оставила да поспи поне една нощ. Чувстваше се необяснимо добре, сякаш бе сънувал нещо много хубаво, което не може да си спомни.
На път за работа се отби в близкия тото пункт, където подаде фиш на касиерката. Тя го пусна в машината и се усмихна щедро:
- Днес е щастливият Ви ден!

След като излезе от пункта, Юли не отида на работа, а се отправи обратно към къщи.
„Най-накрая щастието ми се усмихна!“ – ликуваше той, а небето над него беше по-синьо от всякога.

Фауст и Мартин Т.

Монолог на двама

От гъстото нощно небе закапаха едри дъждовни капки. Подобно на много други истории и в тази дъждът открива действието, но, уверявам ви, в случая той няма абсолютно никакво отношение към героя. Просто така се случи, че заваля като из ведро, в което някой е изстискал водата от изпраните си дрехи.
Опърпаният мъжки силует се видя принуден да свие в една пресечка на „Витошка“ и да се шмугне в един от долнопробните барове.
Още  невлязъл, той усети как враждебните очи на посетители го прорязаха, сякаш беше натрапник, осмелил се да прекрачи нечия територия. Не искате тези погледи да попадат върху вас – пълни с презрение, зад което всъщност се крие самодоволната утеха „аз не съм като него“.
Мръсен, излъчващ онази миризма, така характерна за столичните трамваи, брадясал почти като градски Робинзон Крузо, със сплъстена коса, немита от столетия, с дрехи, недостойни да бъдат наречени такива, той пристъпи към бара със завидната невъзмутимост на човек, свикнал със социалното си статукво на бездомен пес.
Седна и затърси с поглед барманката. Тя нарочно му обърна гръб и започна да плакне вече измитите чаши. Благоволи да се завърти чак когато от барплота зазвуча подканващо дрънчене на монети. Напразната надежда, че мизерникът просто ей-така ще си отиде, умря окончателно.
- Една голяма ракия – поръча той, най-сетне уловил погледа й.
Скоро чашата се озова пред него. Сграбчи я и вдигна наздравица:
- Няма ли веднъж да завали ракия, мама му стара!
 На един дъх изля цялата течност в гърлото си и примлясна доволно. Мъжът през един стол също отпи от питието си. Нашият човек реши, че той споделя възгледите му и се обърна към него:
- Много щеше да е хубаво нали? Да си седиш на някоя пейка, а отгоре да капе ракийка... рай!
Другият въздъхна многозначително и помаха на барманката. Тя напълни празната му чаша.
- Хе, щом ти ще поръчваш, я да ударя и аз още едно!
Нов куп стотинки издрънчаха на плота. Сега мъжът отсреща вдигна наздравица:
- Наистина, колко мъка щеше да се удави в твоя дъжд.
Нашият човек, макар да не проумя метафората в думите на непознатия, се зарадва на вниманието и се присламчи на съседния стол. Вече лице в лице с новия си събеседник, попита в класически стил:
- Какво пиеш и как се казваш, приятелю?
- „Кристал“...
- Приятно ми е, Антим – избърза Антим и преполови втората си чаша.
И така, от дума на дума, както редовно се случва в класическите разкази, той започна историята си.

                                                                                      ***

- Всичко е организирано. Дъжд, сняг, виелица,  ако ще и комета да падне, пак трябва да сме на мястото. Работим на смени. Понякога ни гонят и се налага да се местим, но всичко е изпипано. Избираме все централни места, където минават много хора. Сума пари падат. Колкото по-зле изглеждаш, толкова по-добре. Казвам ти, състраданието днес е на мода. Хората обожават нещастието. Само трябва да им покажеш, че съществува, да им го бутнеш в очите. Разбира се, някои се стискат...
Антим се вълнуваше, но събеседникът му изглеждаше безизразен. Даже се беше извъртял на една страна.
- Знам какво си мислиш. Всичките така мислят. Ама не е така. Не сте прави! – почервеняха и без това зачервените му бузи. - Не е като да стоя по цял ден и да броя гълъбите. Адски тежко е! Имаме мярка и срок. Пък и те те гледат. Всяка сутрин ни събират и ни разпределят. Всеки получава място и трябва да е там на всяка цена. Не дай си боже да кръшкаш и да те видят. Тогава става страшно. Ей! Пребивали са хора до смърт! Миналата година, на Коледа, в групата дойде едно младо момиче, дошло в София преди известно време, но така се случило, че не си намерила работа, изгонили я от квартирата и останала на улицата. Какво да се прави, малко дете имала, не можело без пари. Почнала да проси, детето с нея. Впрочем да имаш дете е голям плюс за професията. Има си и лошите страни де, но пълна хубост няма...
- Та, отивам един ден да се отчета и я гледам сама, без детето. Питам я, вика умряло. Пуля се насреща й, а тя пак същото повтаря. Без нищо в очите, разбираш ли? Празни! Така и не ми каза какво е станало, но после от другите разбрах. Детето било болно от доста време и внезапно спряло да диша. Тя се уплашила и отишла в болница, но твърде късно...
Антим механично обърна поредната чаша.
- Така загубила цял ден. Не била на мястото си цял ден, представяш ли си?! И все пак дойде на строежа. Сигурно се надяваше, че не са разбрали или пък, знам ли, че ще й простят. Все пак от доста време беше в групата, виждала беше някои неща...не знам защо дойде, но все пак дойде. Както и да е, шефът идва и нищо не казва. Ние сме наредени в редица, мълчим и гледаме в калта. Шефът застава пред нея и я поглежда. После замахна. Тя падна, а лицето й в кръв. Той я хвана за косата и я завлече при двете горилите. Започнаха да я ритат и да я псуват. По едно време единият спря, наведе се и...сещаш се, изнасили я. Скоро престана да пищи. Всички помислихме, че е свършена. Само че се оправи, да не повярваш. И още е при нас, няма как. Лицето й на нищо не прилича, обаче носи повече пари. Дори повече отколкото с детето.
Лицето на другия се беше променило. Със стиснати устни той отпи малка глътка.
- Преди около месец дойде едно ново момче, циганче. Беше от тези, дето идват при теб да те молят за пари. Директни, един вид. Наричаме ги викачи. Както и да е, отначало му вървеше, имаше подход момчето. Един път обаче случило на някаква баба, която вместо да му даде пари, му купила баничка. Той бил гладен и сгрешил, хапнал си малко. Глупак! Това е първото, на което те учат. Храна не се взима. На работа не се яде. Там си, за да събираш пари. Сигурно си е мислел, че няма да го видят, но за нещастие в отсрещното кафе имало човек. Не бях там, но ми разказаха. Този път прекалили с ритницие...повече не го видях. Така става, като си зелен и глупав.
 Пета чаша.  
- Да, бият понякога. И аз съм ял бой веднъж, но парите са добри. Има за ракийка, има за ядене. Имаме къде да спим. Изкарвам повече от средната заплата, ха-ха! Да можех и всички пари да вземам, щях да живея царски! Но не може така. Шефът прибира една част. После дава там на някакви други, ама тях не съм ги виждал. Не ми и трябва. Аз си трая, изпълнявам, отчитам се точно и не крада. Понякога завиждам на тия, които просят за себе си. Само че те са нещастници, не знаят къде пада голямата пара. Моето е истинска работа. Честен труд. Само дето не мога да напусна, но аз и не ща. Защо ми е да напускам? Ха-ха!
Шеста чаша.
Седма чаша. 
- Ако щеш вярвай, аз преди бях семеен. Жена и дете. Момиченце...
Остра чаша.
- Не ги знам къде са. Вече не ме интересува. И без това жена ми не ме харесваше. То и аз по едно време спрях да я харесвам. Все крясъци вкъщи, все разни глупости. Тъпа работа. Преди пиех, защото едвам се издържахме. Сега няма кой да издържам, а пак пия...
Както и да е. Всичко изпих. И апартамента, и любовта... Имам и брат. По-точно имах. Преди време ми зае някакви пари, така де, излъгах го, но ми трябваха. Честна дума! Той много се впрегна. Изобщо не очаквах така да стане. Ние от малки си въртим такива номера..., е, вярно,  не за пари, де, но...какво да правиш. Майната му! Ядоса се братчето и вика, че вече съм мъртъв за него. Е, хубаво, умрях. Живея, колкото да се радвам на кристалчето. Добрите хорица ми дават пари, съжаляват ме. Даже ми става приятно понякога. Те си мислят: ще му дам на човека нещичко, поне малко да се пооправи. Оправям се и още как! Да ме видят сега!   
Антим вдигна празната чаша и автентично отпи от въздуха в нея. Ококори се изненадано и се разсмя със закъснение.
- Ще ти се нагледат – каза другият с вкаменен глас. – Ако не беше трагично, щеше да е почти комично. Една бездомна отрепка, доживяваща дните си. Боклук, без който светът щеше да е по-добре. Едно нищо! Що за човек си ти?!   
В това време Антим ровеше в дрипата си за някакви останали монети. Не забеляза как новият му приятел стана и излезе.

                                                                                      ***

По мокрите улици крачеше мъжка фигура. По едно време се мушна под навеса на една трамвайна спирка. Седна, пое си въздух и нервно се огледа. Беше напълно сам. Неочаквано се изправи и с рязко движение сне от гърба си прогизналата от омерзение връхна дреха.
Чувствата му, преведени в думи, звучаха горе-долу така:
 „Що за човек е това? Отрпека! Зарязал семейството си, после живота си. От малодушие или страх? Или и двете? Знам, животът е труден, животът е нечестен, всички само това повтарят...но почакай, каква ти честност? Нечестни са само хората.
Аз никога не бих паднал толкова ниско. Да гледам как бият горката жена и нищо да не направя.
Страхливци, за какво се продавате?! Нямате ли капка чест? Антиме...ти крадеш от хората! Възползваш се от съжалението им, от милостта им. Работиш, казваш, пари изкарваш...Ти си крадец на състрадание!
Чудя се защо хората не разпознават лицемера. Чудя се защо дават пари на такива като него. Но...нима той не е достоен за съжаление? Нима за подобни нещастници няма запазено кътче в рая?
Аз също завися от милостта на хората! И аз съм безполезна отрпека. Същият съм.
Не! На мен тези пари са ми нужни. Да, прося, но прося, защото съм беден. Не се възползвам от хората. Не съм като него! Просто животът ме докара до тук. Боря се с мизерията. И аз имах семейство, но ги обичах. Вярно, не ни беше леко. Бедни бяхме. Нямах работа, но не просех. Алкохолът ми ги отне...
Как стигнах дотук? Просяк...но не сме ли всички просяци? Просто някои просят пари, други любов, трети щастие... Просим, за да живеем.
Може би аз съм виновен. И аз, като Антим, пропилях живота си. Изгубих семейството си. Трябваше да се боря още. Но за какво? За още мъка ли?
Еднакви сме. Отрепки. Нямаме нищо. И все пак здраво сме се хванали за живота. Какво друго ни остава?
Не! Няма да бъда като него! Никога! Ще се боря! Ще се променя. Край с този живот! Повече няма да прося! Ще се преборя!“

Спирачките на трамвая изскриптяха. Човекът на спирката се качи и вратите се затвориха след него. Трамваят заскърца по дългата права улица, на следващото кръстовище зави и последният отблясък на фаровете му изчезна в нощта.

                                                                                  ***
 

Развиделяваше се. Трудолюбивите бизнесмени вече нагласяха вратовръзките и усмивките си, докато блажените консуматори спокойно доизсънуваха неосъществените си подвизи. 
Един човек лежеше, сгушен, по-скоро проснат, на една пейка. До главата му се въргаляше празна бутилка с етикет „Кристал“.
Някакъв човечен господин се приближи до него, разтърси го за рамото и го попита:
- Добре ли си?
Човекът се разбуди, озърна се неадекватно и изхрипя:
- Имаш ли случайно един лев да се прибера вкъщи.
Човечният господин бръкна в джоба на сакото си, подаде му една монета и си продължи по пътя.
Човекът почеса разчорлената си коса, сети се, че няма дом, където да се прибере, затова отиде на обичайното си място и продължи да проси.
По някое време заваля дъжд.

Фауст и Мартин Т.

Човек

О, човеко,

ти любопитни и безстрашни,

не спирай нивга да се ровиш

из въпросите неясни!

Питай смело,

що е в небесата,

какво сме след смъртта,

защо сме на земята,

и къде е мисълта!

Чуди се,

о, човеко,

задавай

неотговорени

въпроси!

Зарови се,

o, човеко,

във тайните

на вселената неясна,

във дебрите

на загадката опасна!

Смисъл намери

във живота ни объркан,

в черните тъги

и в разкошните мечти

за любов и красоти!

Смело питай,

о, човеко,

даже викай,

ако се наложи!

Истина търси,

там където

никой не откри!

Запитай се дори,

защо птицата лети,

защо риби плуват под водата,

защо сме се родили на земята!

Питай!

О, човеко,

питай ти без страх,

защото туй е твоята природа.

О, човеко замечтан,

чуди се и мисли,

и разколебан

истината потърси!

Питай вечно,

питай, ти човеко,

всякакви въпроси,

но никога недей да питаш:

„Защо човек добър е?”

Щом човек се ти наричаш

Някои казват,

че щом човек си

значи да твориш,

но аз ще споря:

Ний не сме

просто зверове-творци,

ний сме хора

и това прави ни добри.

Затова бъди,

бъди човек,

питай ти въпроси,

човек стани,

мечтай,

изкуство сътвори,

живей

и щом човек си

добър бъди!

Мартин Т.

Ресторантът

Ако се вгледаме достатъчно отблизо, всеки ден виждаме как десетки съдби се преплитат и разплитат. Дори за един неуловим миг, за стотна от секундата, краищата и началата на най-различни събития, от които се раждат всякакви истории, се докосват, само за да се разделят завинаги в следващия. Понякога на най-обикновените места, където идват най-обикновените хора, за да водят най-обикновените разговори, се случва по нещо необикновено, което разкъсва баналната нишка на ежедневието.

Ресторант „Енцелат“ бе най-обикновено заведенийце. Впрочем, може да се каже, че не отговаряше дори на изискванията на средната градска класа. Но понеже се гушеше в една от пресечките на главната улица, посетители се появяваха от време на време, а имаше дори няколко постоянни клиенти – такива, които или бяха свикнали със скромно-неугледния интериор, неизискващата атмосфера и неподдържаната обща тоалетна, или такива, на които просто им се нравеха сравнително ниските цени и непретенциозната кухня.
Беше петък вечер. Почти половината маси бяха заети. На най-близката откъм вратата две дами водеха съвсем непринуден разговор.
- Ох, Мери, изпилиха ми нервичките тези шестокласници! Представяш ли си? Шефката днес ми обърна „специално внимание“ как всички учители се оплаквали от дисциплината на моя клас. А то един клас, нито приказки, нито наказания помагат. Всичко приемат на шега, казвам ти. Такива диваци досега не съм имала..,а хич не са глупави, даже напротив!
- Малки са още, нека се веселят! На никой няма да му се размине сериозното – засмя се яркорусата жена. Личеше си, че цветът на косата й не е естествен.
- Ще се побъркам, разбираш ли...още от сутринта тръгна зле този ден след поредната кавга…
- Стигаа, за какво този път?
- Все същите глупости, знаеш...
- Знам, че ще се оправите. Сигурна съм, че съжалява и нещо ми казва, че още тази вечер ще ти се реваншира – каза Мери и смигна многозначително.
- Да не би да знаеш нещо, което аз не знам?
- Нищо такова! Просто имам предчувствие...колкото до училището, сигурна съм, че и там ще се справиш. Теб винаги те е бивало с децата. Пък и няма да повярваш какво ми каза Марк вчера! Намирал те за „симпатична“. Досега наистина не съм го чувала да използва тази дума. Мисля, че ревнувам! – разсмя се Мери.
- Това наистина е окуражително! – съвсем непресторено отвърна чернокосата учитeлка - Но остави учителските ми терзания, какво стана с онова голямото дело, сещаш се, с данъчната измама?
- Ами, какво да ти кажа, Хриси, притиснали сме ги до стената. – заяви победоносно Мери- Освен ако защитата не изрови отнякъде някое чудо, победата е наша! Не бих казала обаче, че заслугата е изцяло моя.
- Няма нужда да скромничите, госпожо адвокат! Какво ли щеше да прави държавата без вас? – засмя се на свой ред Хриси.
Точно тогава до масата изникна млад мъж с кървавочервена риза и черни панталони. Двете жени прекъснаха разговора си, докато той поставяше пред тях две прозрачни чаши, в които отля от бутилка с червено вино.
- Ще желаете ли още нещо? – попита полулюбезно.
- Засега не, благодаря – отпрати го с усмивка Мери.
- Е, наздраве – каза чернокосата жена. Двете чукнаха леко чашите си. Христина отпи съвсем малка и припряна глътка. Мери пък преполови съдържанието на чашата си с почти същата бързина и присви устни, за да притъпи леката горчивина.
- Знаеш ли, липсва ми гимназията. Понякога си мисля, че станах учителка само защото исках на всяка цена да се върна в училище. Да стоиш от другата страна на катедрата обаче не е същото. Е, тогава не мислех за това. Просто знаех, че не искам да си тръгвам от класната стая...

-          Ох, недей така,  толкова ми липсват тези дни! Още ме е яд, че не можах да дойда на събирането на випуска миналата година.

-          И по-добре! Щеше да си развалиш хубавата представа. Нали ти казах, всички са надебелели и погрознели.

Мери направи престорено разочарована физиономия.
-   Дори, Мишо ли? Неее. Не може да бъде.
-   И той, и той. Жалко, че няма фейсбук, да можеш да видиш с очите си твоят рицар как вече не може да се побере в доспехите си. Все още недоумявам какво му харесваше...гледаше го, сякаш ще го изядеш с дрехите – заяви Хриси с непресторено удоволствие.
Двете жени избухнаха в кокетен смях.
- Просто все още отказваш да признаеш, че й ти си падаше по него – отвърна Мери. Учителката присви смаяно вежди и размаха ръце в жест на страстно отрицание. Това отново предизвика вълна от смях. Не след дълго разговорът заподскача от тема на тема – от световната меланхолия до прическите на местните звезди. Междувременно сервитьорът мина още на два пъти, пълнейки пресъхващата с бързо темпо чаша на Мери. Хриси още не бе преполовила своята. Изведнъж някъде от ресторанта долетя детски плач. Както обикновено в такива моменти, повечето очи се насочиха към източника на рязкото смущение.
Малко момиченце тичаше към една от крайните маси, зовейки майка си с викове. От въпросната маса се надигна жена с разтревожено-объркан вид, очвевидно майката, която пое дете в прегръдките си. Останало извън вниманието на зяпачите, момченце, горе-долу на същата възраст, спокойно приближаваше към масата на Мери и Хриси.

-          Марк, какво се случи? Защо новата ти приятелка се разплака?- попита объркано Мери.

-          Не ми е приятелка – отвърна безразлично детето.

-          Как така не ти е приятелка? – не разбра майка му.

-          Нали си играехте? – включи се Хриси.

Погледът на момченцето витаеше някъде из тавана над масата.

-          Марк, ти ли разплака момиченцето? – попита този път по-сериозно Мери.

-          Да – съобщи той със същото равнодушие.

-          И защо го направи, ако мога да попитам? – натърти майка му със саркастично-назидателен тон. – Гледай ме поне като ти говоря!

-          Много е наивна. Нищо не разбира.

Христина изгледа приятелката си с почуда. Мери само въздъхна и поклати глава. В това време майката на разплаканото момиченце, държейки за ръка дъщеря си, профуча покрай тяхната маса с подчертано гневна походка. Придружаваше ги още една жена, която подметна осъдително:

-          Някои хора явно не да възпитат децата си! Аман от идиотчета!

Преди думите й да заглъхнат, входната врата демонстративно се хлопна след нея. Разбира се, не минаха и пет минути от случката и посетителите забравиха за нея и се върнаха към личните си беседи. През това време сервитьорът мина покрай двете дами и с присъщата си полулюбезност помоли скандалът да не се повтаря. После побърза да се дръпне, скастрен набързо от Христина.
Същевременно Марк отново се бе отдалечил от масата. Стоеше съвсем сам и необезпокояван пред една от малкото картини в ресторанта и сякаш инспектираше и най-дребните детайли.
-  Напоследък се държи все по-странно. Класната му каза, че започнал да страни от съучениците си. А и те не изпитвали особено желание да играят с него. В сряда пък се спречкал с Хари, защото, доколкото разбрах, смачкал нарочно някаква пеперуда – рече загрижено Мери, докато пресушаваше четвърта чаша вино.
Христина поклати глава. Като че ли не намираше точните думи, с които да отговори.
-  Не знам и аз вече...-въздъхна отново Мери.
-  Трябва да мине още време...знаеш...
-  Да не говорим за това, Хриси!
-  Да, съжалявам...просто е трудно да разберем какво става в главата му – наведе глава Христина.
Последва кратко мълчание. Чуваше се единствено как ноктите на Мери драскат по стъклената дръжка на чашата. Тогава тя се изправи, вдигна дамската си чанта и с едва доловима усмивка заяви:
- Извини ме за малко, Хриси. Май попрекалих с виното...
Хриси кимна.

Вратата на общата тоалетна се затвори след Мери. Залитайки под влияние на виното, или навярно на напиращите чувства, тя се добра до зацапаното огледало. Подпря се с две ръце на мивката и погледна образа си. Опита се да скрие очи с длани. Този последен жест, опит да спаси неспасяемо разчупващата се маска на весело безразличие, не спря потока от сълзи. Изхлипа задавено:
-  Къде си, когато ми трябваш? Къде си...
Миг след това думите се удавиха в сълзите й.

                                                                                    

Докато беше в тоалетната, времето сякаш спря за Мери. Когато се успокои, тя старателно оправи грима и прическата си. Надяваше се никой да не забележи, че е плакала, най-вече Марк. Дращеща хладина пропълзя по гръбнака й. Пое си въздух, бутна вратата и излезе. Така и не забеляза, че едната от двете кабинки не е празна, а изпод вратата й стърчат обувките на лежащия вътре мъртвец.

                                                                                     ***

Когато пискливият детски плач стигна до Живко, той тъкмо се бе върнал от тоалетната и сядаше на масата при Божидар.
- Кв‘о става пак тука, бе? – недоволно се обади първият. –Навсякъде лапета ти реват на главата.
- Мани ги! Докъде бяхме стигнали? – незаинтересовано махна с ръка Божидар.
Двамата приятели не се бяха виждали отдавна. Откакто Божидар замина да учи в Англия, се бяха чували само няколко пъти по интернет и бяха успели единствено да разменят една две общи приказки за живота. Сега обаче Божидар се беше върнал за два месеца в семестриална ваканция.
- Абе не знам, ама с деца няма начин да се занимавам. Не мога да ги трая, чо‘ек. А те си умират за мене. Погледна ли ги и почват да ми се хилят.
- Де и на момичетата да действаше така...
- Сега не ми е до тях и без т‘ва. Други ра‘оти са ми на главата.
- Ми да, човек, трябва да решиш какво ще правиш след даскалото. Скоро свършва записването.
- Оох, не знам, чо‘ек. Нищо не ме кефи. Пък и оценките ми са много тъпи.
- Не бе, сериозно. Трябва да избереш нещо. Вземи ела при мен накрая! – каза Божидар на шега, понеже знаеше, че Живко е прав за оценките.
- Да бе, право. Че и в Англия. Как ме виждаш правя мили очички на някакви костюмари. Не искам да ставам няк‘ъв лицемер.
Божидар присви устни и възрази:
- Не е така, човек. В чужбина е истината. Там са парите и... всичко.
- Абе, бегай оттука! Не мога да се продавам и да си затварям очите за щяло и нещяло.
- Глупости...нищо не разбираш...
- Мани ме мене, ами разправяй ти как я караш там?
- Ми, как да е, учене, това-онова...
Божидар се запъна и отклони поглед за момент, сякаш се опитва да напипа нещо в паметта си, което упорито му се изплъзва. После неочаквано отклони темата:
- Обаче ти все пак трябва да помислиш за бъдещето си! Ако не право, то нещо друго...Хиляди неща има, дето можеш да учиш.
- Остави тая работа! Стига с т‘ва бъдеще. Всички само т‘ва разправят. Зак‘во да си губя времето с тия университети ,само  да се бутам при няк‘ви амбициозни лицемери. Не е за мен т‘ва. Да пра‘я планове, да я мисля как ще стане...
Представи си, че се оженя, народят се две-три лапета, че и тях да ги мисля. На всичкото отгоре пет дни в седмицата работа, бачкане, мили очички...прибираш се скапан и супер изнервен. През останалото време те чакат лапета и мрънкане. Егати смотания живот.
- Голям си песимист, човек! – поклати глава Божидар.
- Карай, ти поне се уреди. Манчестър! Голямо бъдеще те чака.
Последва мълчание. Живко надигна бирата си, а Божидар, някак разколебан, последва примера му.
- Айде, наздраве! – произнесоха в един глас.
Положиха халбите на масата и Живко предложи шеговито:
- Що не станем актьори, както си говорихме едно време? Хем добри пари ще вадим, хем ще ни е готино!
- Актьори ли? – почуди се Божидар.
- Да, чо‘ек! Направо в Холивуд отиваме! Ще научим шпагат на два стола, ти ще се поразхубавиш...и сме готови.
- Да бе, красавец! – засмя се Божидар. – Вярно, че искахме да станем актъори, представяш ли си какви наивници сме били.
- Не беше мно‘о отдавна – вметна Живко.
- Да бе, сякаш беше вчера като ритахме пред блока...помниш ли как се сби с Дървото и той ти счупи ръката?
- Как да не го помня тоя тюфлек! Малее, много просто беше т‘ва момче. Кажеш му нещо в очите и ти скочи на бой. А то всъщност зак‘во стана тая работа?
- Май беше за някакво момиче. Нали всички го бъзикаха, че харесва дебелата Марта. Ти май попрекали тогава с бъзиците...
- Нее, не беше зат‘ва. Т‘ва беше друго – мъчеше се да си спомни Живко.
- Много комедии ставаха в квартала, спор няма – мечтателно каза Божидар,
- Започвам да го разбирам дядо ми, дето все повтаря, к‘во било едно време – каза Живко, после провъзгласи - Айде пак наздраве! - и двмата отново чукнаха чашите си.
Божидар преглътна и се озърна наоколо. Както обикновено се случва при приятелските беседи, особено когато човърка в миналото, човек се пренася извън непосредствената атмосфера. При това озъртане светлината в ресторанта му се стори отслабнала. Сети се, че бягството в детските спомени го е разсеяло от това, което му тежи. Докога ли щеше да се преструва.
- Знаеш ли, май не трябваше да го правим. За какво ли ни трябваше? –  каза Живко замислено – Хич не се чувствам добре.
- И аз си го мисля, човек. Направо ще ме изяде отвътре. Дали да се обадим на полицията, като тръгнем?
Живко го погледна разколебано. Ненадейно от джоба му се разнесе звънене.
- Чакай само да говоря с майка ми – каза той нервно, извади телефона и плъзна пръст по екрана.
- Да, тука в един ресторант в центъра съм. Божо си дойде от Англия и се видяхме малко...Да, да, ще му предам.
Сърцето на Божидар се сви. Изведнъж му се прииска веднага да изплюе камъчето: Че не са го приели в Манчестър. Нито в който и да било университет в Англия. Че е излъгал всички, как е заминал, а всъщност живее на квартира в Люлин и работи в близкия супермаркет. Какво ли ще стане, ако всички разберат? Какъв ли срам ще изживее? Не, трябва да отлага позора, да поддържа измамата...

                                                                                  ***

Около продълговата маса в средата на ресторанта бяха насядали групичка старци, които оживено дискутираха недъзите на съвременното общество. Прилежно сресан дядо с побелели къдрици тъкмо бе взел думата.
- Богдане-е-е, то и при Живков мамата си тракаше, ама сега при тия простаци е още по-зле. Такава мизерия другаде няма, казвам ти! – размахваше пръст дядо Стойко.
- Прост е тоя народ, прост!– намеси се уверено Тереза и още недоизказала се отново се зае с потрепваща ръка да реже започнатия шницел.
- Аз вярвам, че младите ще оправят всичко – отвърна дядо Богдан, възпълен старец, съхранил два-три тъмни косъма по педантично поддържаните си мустаци.
- Ние не успяхме, дано те успеят! – додаде с тънък глас третият мъж на масата – съсухрен старец с  широки, кръгли очила, чийто жив и влажен поглед се открояваше на фона на старческите бръчки.
Внезапно детският плач, извисил се над разговорите, които се водеха по масите на заведението, накара устите да замлъкнат и очите да се завъртят.
- Какво стана бре, чедо? – обърна се досега мълчалата баба към ревящото момиченце, прелитащо покрай тяхната маса. То, разбира се, дори не помисли да спре, докато не се добра до майка си, която успя да заглуши хлиповете му в прегръдката си.
- Играчка-плачка – обади се дядо Стойко.
След известно цъкане с език и неизменните коментари относно случката, разговорът на възрастните хора постепенно се върна към предишната тема.
- Не знам дали съм прав, но ми се струва, че това новото поколение все по-студено става – редеше слабичкият старец - едно време бяхме...абе по-близки бяхме сякаш. Нямаше ги тия компютри, тия интернети да отчуждават хората. Чичо Ванчо като се прибере с една десеткилограмова щука, целият вход се събира и яде риба. От седемдесет и три години живея в тоя град, такава отчужденост не съм виждал.
- Еех, как си върви времето – вметна Тереза.
- Питаш ли ме… – проточи дядо Богдан. – Като идват внуците на гости, все се оплакват, че скучаели. Нямало компютър, а искали да играят с приятелите си. Питам ги, защо не ги поканят тук да си играят, а те се смеят и ми отговарят, че така не се играело, не било забавно.
- Така...така...- вметна с тревожно изражение Тереза, която даваше вид, че въобще не следи и не участва в разговора, но всъщност внимателно слушаше всичко.
- А пък и какви глупости се ядат сега. Само замразени боклуци и полуфабрикати, дето на кучетата не бих ги дал. Никой не помни вече вкуса на истинското месо – намеси се Стойко, който също искаше да се покаже критичен.
- Все сме на два лагера и това е! – отсече Богдан и скръсти ръце.
- Това е България! – заключи Тереза, придавайки ненужна дрезгавина на гласа си.
- Само на оня свят като отидем, ще спрем да се делим – обади се съсухреният старец, поглеждайки към тавана, и посочи с пръст.

Настана кратковременна тишина, по време на която всички погледи се впиха в масата. Пред всеки от старците бе сервирана чиния, но никой не посягаше към блюдото си. Само Тереза настойчиво бодеше с вилица чинията си, опитвайки се да приклещи едно изплъзващо се парче шницел.
Мълчанието наруши Богдан, който се обърна към седящия срещу него дядо с кръглите очила.
- Добромире, какво стана с механика? Нали живееше по едно време в твоя блок.
- Отиде си преди няколко месеца, мир на душата му. Децата му само това чакаха. Веднага продадоха апартамента. Сега ремонти текат – въздъхна Добромир.
- Тцтц – не вярваше Стойко – а последно като го видях беше един такъв...жив, енергичен.
- Еех, как си върви времето – обади се Тереза, клатейки отново глава.
- Подлец е времето. Най-големият от всички. Костите го усещат, но сърцето не ще да се примири – рече Богдан.
- Остаряхме, а погледът ни все по-назад търси...- каза Стойко.
- Вече се чудя, аз ли бях онова момче, дето тичаше по зелените ливади на село? – каза Добромир.
- И това ще отмине – каза другата баба.

Всички говореха по-скоро на себе си, отколкото един на друг.

                                                                                     ***

Той тичаше. Започваше да се задъхва. За нищо на света не трябваше да спира. Настигаха го. Още един завой. Още една пряка. „Дано не попадна в задънена улица!“ – помисли си, но адреналинът не му позволяваше да задържи мислите повече от секунда в главата си. Просто бягаше. Светлините на нощния град го обсаждаха...обграждаха, думите се преплитаха. Свистящ шум на спирачки, последван от пронизващия писък на клаксон го накара да се закове на място. Не можеше да управлява рефлексите си. Ярък проблясък на автомобилни фарове заслепи очите му. Непрогледна, плътна белота.
Нежна музика. Интимност. Съзерцаваше най-красивото лице на света. Стараеше се да запечата всеки неповторим детайл. Да нарисува неизтриваема картина в паметта си. Галещите очи. Пърхащите мигли. Нестихващата усмивка. Разливащата се черна коса…
Знае, че я вижда за последен път. Но не го вярва. Копнеж по безкрайност. Наивност. Усмивката изчезва. Укор. Порицание. Надигащ се гняв. Отчаян опит да го потуши. Ръката му се вдига. Затваря очи, но картината остава. Замахва.

Извисява се. Току-що е изкачил връх Еверест. Посяга към небето. Почти го достига. Ей сега ще го докосне. Блаженство се разпилява по цялото му тяло. Отпуска се. Полита в безтегловност. После право надолу. Все по-бързо и по-бързо. Скоро ще се удари в земята. Странно защо тази мисъл не го плаши. Изпълва го единствено с очакване. Трепетно, примамливо очакване. Близо ли е краят?

Плач. Детски плач. Пронизителен детски плач.
Отново седеше сам на масата в ресторанта. Потръпна леко, сякаш е заспал без одеяло и тялото му е загубило от топлината си. Около него май се надигаше гълчава, но той още се луташе извън света. Връзката още не бе накъсана.
Погледна напред. Върху масата забеляза бяла чаена чаша, от която кротко струеше пара. Парченцата от пъзела на действителността постепенно си идваха на мястото. Не помнеше кога си е поръчал чай, но посегна към чашата и несъзнателно отпи малка глътка, уж да го сгрее. Не успя. Дълго време седя летаргично, с очи неестествено потънали в чашата пред него. Мъничкото му останала воля обаче се мъчеше да му попречи отново да се вглъби в сенчестия свят на спомените. Изправи се, треперейки едва забележимо, и се отправи към общата тоалетна на заведението, за да се освежи и отърси от натрапчивия полузахлас. Зад него на масата остана почти недокоснатата чаша уиски.
Влезе в тоалетната и затвори вратата. За негово щастие вътре нямаше никой. Приближи до мивката и се загледа в отражението си. Видя жалка картинка. Едва повярва, че стои срещу себе си. Слаб гняв се надигна в гърдите му, но твърде безсилен, за да се прояви в нещо повече от леко настръхване.
След като изплакна лицето си с леденостудена вода, погледна пак в огледалото и този път забеляза подаващите се изпод  дясната кабинка крака. Обзет от особено чувство, той се приближи до вратата и почука с юмрук. Отвътре не се чу никакъв звук.

-          Ехо? – провикна се тихо, но му отговори единствено тишината.

Усети безмълвния шепот на интуицията си, която му подсказваше , че нещо не е наред. Този път обаче реши просто да не обръща внимание на нищо. И без това денят бе достатъчно скапан. Вече бе стигнал до вратата и се канеше да излезе, когато зад себе си чу глас:
- Накъде си тръгнал?
В първия миг ръката му, обгърнала дръжката на вртата, замръзна на мястото си. После обаче бързо се отърси от изненадата и рече с колкото се може по-силен глас:
- Аха, можел си да говориш значи?
- Защо да не мога? Ти просто не почака.
- Сега и сметка ли ще ми държиш? – обърна се той към човека зад вратата на кабинката. Определено не беше много приятен събеседник. За втори път посегна към дръжката на входната врата.
- Накъде си тръгнал? – долетяха отново същите думи.
Този път той просто се завъртя, направи две крачки към кабинката и викна:
- Какво те интересува? И откъде се сигурен, че изобщо отивам някъде?
 Отново последва глуха тишина, която го накара да отвърне с още повече раздразнение:
- Никъде не отивам!
Гласът му проехтя слаб и несигурен. От кабинката не идваше отговор. Мина му през ума, че може би си е въобразил и гласът вероятно е просто халюцинация. Преди да довърши мисълта си обаче, подозренията му се разсеяха.
- Всички отиваме някъде. Знаеш, че поне крайната точка е сигурна.
- Това го знам и без някой умник да ми го казва – отвърна тихо.
После се вгледа в краката, които неподвижно се подаваха изпод вратата и попита:
- Няма ли да излизаш вече?
- Доколкото си спомням, ти щеше да излизаш.
- Добре де, разбрах, че искаш да се заяждаш. Чудесно! Какво искаш от мен? Знаеш ли изобщо нещо за мен, та да се заяждаш? Знаеш ли с кого се заяждаш? – блъсна с юмрук вратата при последното изречение.
- А ти знаеш ли? Кога беше последният път, когато беше на себе си?
- Много си умен, а? – извика той, но викът му внезапно се задави и прозвуча по-скоро като някакво безпомощно ридание. Нанесе поредица от постепенно отслабващи удари по вратата, след което се свлече с гръб към съседната врата.
- Кога съм бил на себе си ли...нищо не знаеш ти. Не знаеш какво съм преживял. Не знаеш какво е да се родиш в скапано предградие, в скапана гарсониера. Не знаеш какво е скапаният ти баща да изпива малкото скапани пари, които печели! Не знаеш какво значи унижение! Не знаеш какво е бой! Не знаеш...
- Знам, представи си.
- Знаеш ли какво е всеки път скапаните ти надежди да рухват? Знаеш ли какво е да не можеш да се измъкнеш...да продаваш скапани амфети на седмокласници. Да мразиш живота, но да си шибан страхливец?
- Признавам, хубаво е да си мъртъв понякога.
- Не знаеш...не знаеш какво е да нямаш нищо....
- Значи животът не ти даде никакъв шанс? Ами Надя?
- Откъде...- помъчи се да продума, но вместо това внезапно млъкна. Нещо се надигна в него. Нещо неудържимо.
- Бях спрял...опитах се...опитах...
Само тези думи се откъснаха измежду хриповете, които го задавиха.

Мъртвешко затишие погълна помещението, в което едва-едва отекваха приглушени, сподавени стонове.

Вратата на общата тоалетна се отвори и вътре понечи да влезе Тереза. Гротескната картина, която я посрещна, й се стори непривична и зловеща. Достатъчно, за да я накара, изпълнена с ужас, да извика сервитьора.

                                                                             ***

Всичко впоследствие се разигра много бързо. Сервитьорът влезе в тоалетната и на пръв поглед реши, че става дума за твърде пиян посетител. В следващия миг обаче видя стърчащите изпод вратата на кабинката крака и установи, че нещо не е наред. Опита се да заговори човека от другата страна, но напразно. Бутна няколко пъти дръжката на вратата, но тя, изглежда, бе заключена отвътре.
Обзет от спонтанен устрем, стовари силен ритник върху нея, при което старите панти поддадоха и вратата полегна на една страна.
Вътре лежеше човек с бяло лице, съвършено неподвижен.
Сякаш долетяла отникъде, в ума на сервитъора се появи мисълта „Мъртъв е!“ и самият той пребледня.
Обърна се с лека паника в гласа към подпрения до съседната врата човек, но той сякаш не възприемаше нито една дума. След мълниеносна преценка на ситуацията келнерът изхвърча от тоалетната и набра полицията.

Полицията дойде изненадващо бързо и не даде време на паниката да зарази целия ресторант. Докато полицаите извеждаха хората един по един навън, за да бъдат разпитани, внезапно се чу истеричен писък. Една чернокоса жена случайно бе зърнала лицето на мъртвеца и сега тичаше към него. Друга жена извика стъписано след нея:
- Хриси, какво правиш?!
Дебел полицай препречи пътя й и я хвана за ръката. Тогава тя отчаяно изкрещя:
- Пуснете ме, това е мъжът ми!

 
Наложи се да откарат Христина с медицинската кола, понеже изпадна в истински шок. Всички останали бяха набързо разпитани, но от показанията им излизаше, че никой не е забелязал нищо странно, въпреки че всички бяха минали през тоалетната. Единствено мъжът, открит на пода, в близост до трупа, бе задържан и откаран в участъка.
Странното му поведение, както и особеното опиянение, в което се намираше, го превръщаше в главен заподозрян. Освен това той твърдеше, че е говорил с мъртвия през вратата. Скоро след това се установи, че задържаният е криминално проявен и съден за притежание и разпространение на наркотици.

На третия ден от случилото се заподозреният бе пуснат. Същата вечер неговата хазяйка докладва, че е чула изстрел от стаята му. Намериха го проснат на пода, с локва кръв около главата. Беше използвал нелегалния си пистолет.

                                                                         ***

Колкото до събитията в ресторанта, участта на човека, намерен в тоалетната, се дължеше изглежда на едно твърде злощастно струпване на случайности. Като причина за смъртта в официалния доклад бе посочено „анафилактичен шок, вследствие на приети алергени“. Ето и историята накратко.

Сутринта на 13.09.2013, петък, той излиза от дома си след свада с жена си, Христина Р. и отива на работа, където се задържа докъм 14:30 часа.
След това посещава Меридит С., близка приятелка на Х., и я моли за съвет. Задържа се в дома й час и половина, като в това време вади хапчетата си за главобол, които носи със себе си, и поглъща две.
Напуска апартамента на М. Около 16:30 и се качва в трамвай номер 7, където в блъсканицата изпуска портфейла си. Лицата Божидар Х. и Живко Н., които са в трамвая по същото време, намират портфейла, но умишлено не го връщат.
Около 17:05 слиза от трамвая.
Около 17:35 влиза в аптеката на булевард С., за да си купи лекарство за главобол. Там открива, че не разполага с достатъчно пари за предписаното му лекарство и пита за по-евтин вариант. Аптекарката Тереза М. по това време се намира в компанията на свои приятели, сред които са Богдан М. и Стойко. С и възнамерява да затваря. Тя не чува въпроса и му продава по-евтино лекарство, което впоследствие предизвиква смъртта.
Богдан М. по-късно споменава, че въпросът бил свързан с „някаква алергия“.
Към 18:10 влиза в ресторант „Енцелат“  и отива в тоалетната, където изпива две от хапчетата. След това влиза в кабинката, където получава фаталния алергичен пристъп. Часът на смъртта е 18:13.
Неизяснено остава защо решава да си купи друго лекарство, при положение че има в наличност от предписаното му.

                                                                       ***

Мери още не можеше да осмисли всичко. Това, което се бе разиграло тази нощ в ресторанта, бе просто нелепо, абсурдно. Полицейските сирени заглъхваха някъде в края на булеварда. Марк стоеше неподвижен до нея. Тя протегна ръце и го прегърна. Надяваше се единствено да не е разбрал какво се е случило. Не и след всичко, което бе преживял последната година.
- Мамо? – продума тихичко Марк.
Мери го погледна с овлажнените си очи.
Той не отговори, просто бръкна в джоба на якенцето си и извади бяла кутийка. Върху нея пишеше: „Против главобол“.
- Взех ги от мъжа на Хриси, докато беше у нас. Тя е много симпатична.

Фауст и Мартин Т.