Защо

Ето че днес
реших да разкажа
една тривиална история...

Случи се всичко
преди няколко дни
в едно магазинче затънало.

Как да го опиша,
си нямам представа,
всичко звучи ми
някак банално.

Ако случайно кажа,
че в този магазин
алкохол се продава ,
липсва ми стил.

Да кажем тогава,
че туй магазинче страдално,
бе гнусен палат
на човешката жал.

Краен съм, казваш...
Да си признаем тогава,
там се продаваше
„течен кристал”

Ден подир ден
в този прост магазин
тровят се весели хора.

Всеки бедняк
пие коняк
и други подобни напитки.

Пуши табак,
развява тумбак,
погледи смели, думите плитки.

Така
ден подир ден
се трови народът
и бавно изпива своята печал



***

Стана поредният ден,
топъл, слънчев, чудесен,
изтръгва живота от мен.

Влача се с песен
бавно и тежко
като охлюв, забравил дъжда.

Скоро се сепнах,
отнякъде долетя
гадна, нетрайна воня.

Смрад,
тъй силна,
тъй тежко наситна,
тъй гнусна, пълна със жал.


Забелязах отсреща
пред очернена яма,
сбрало се гиздаво стадо

Картина зловеща,
магазинът го няма
стадото пули се нямо

***

Пожар!
Сетих се аз
и трагична случайност
представих си с мъка...

Пожар!
Огънят жули,
пушек се вдига,
стените смело чернеят!

Пожар!
Палатът гори,
жар се издига,
въздуха жалост мърси!

Пожар!
Ужас се ръси,
подпорите падат,
жена безнадеждно крещи!

Пожар!
Всеки закряка:
„Помощ, бързо помагай!”
и скоро огънят спря.

Пожар!
Магазинът изгоря,
но за щастие,
никой не умря.

***

Събраха се хора,
случката си обясняват
и даже помагат

Двама, трима
отломките вадят,
останалите наблюдават.

Позяпват
с очи натъжени
продавачката клета.

Седнала тъжно
в мъки облета,
гледа празно в земята.

Мълчи,
леко поклаща
тяло и промита душа.

Плаче горката,
край със палата
на хорската жал.

Оплаква жената
съдбата проклета,
животът сравнява със кал

А тълпата
шумно шушка
и люпи весело семки.

***

И ето мина ден,
трагедията свърши,
аз отново влача се там.

Близо съм вече.
Очаквам лепкави мърши!
Очаквам черната жал!

Пред палата
останах на място,
бях ужасно смутен.

Вече я няма смрадта,
ни тълпата загрижена,
ни жената, облята в печал.

Останала само
дупка зловеща
с черни стени,
облещени смело,
като куче дебело.

Поглъща всяка усмивка,
изпълва с тягостен мрак.

Дупка зловеща,
безутешно студена,
празна отвътре,
смърт се усеща.
От черни стени,
мрачно мълви:
„Мъртви души“

Поглеждам
и веднага се сещам
за жената крещяща,
и пламъкът див,
за тъгата неспяща,
и живота й сив,
за всички тъги,
и нещастни съдби.

Около душата
мракът тъмнее,
вее плахо тишината.



***

Мина още ден,
мина втори,
закапа ситен дъждец.

И случи се така,
че минах пред онзи
храм на пожара проклет.

Сепнат отново
замръзнах пред него-
ни помен
от пламтящия ад.

Дупката черна
прикрита чудесно,
картината бледна
изчезна безследно.

Красива врата
входа краси,
прясна боя
дори не личи.

Магазинът е там,
акохолът го няма.
Във очите си сам
губя всякаква вяра.

Спомен липсва
от трагичната случка,
промита е сякаш
от всяка празна глава,

Дълго немях
пред портата нова,
дирих от огъня спомен.

Не намирам,
ни капка от ужаса клет,
ни вопъл за съдбата зловеща.

Скоро
същото стадо
заля площада широк.

После осъзнах...
Зад портата нова
ще се сбират стари лица,
ще забравят огнената среща.

***

Разказвачът ваш
взе, че помисли
и запита се странен въпрос.

Каква е тази трагедия?
Толкова бързо забравена...
Толкова бързо прежалена...


Защо
пропиляха се толкова
сълзи и крясъци мъчителни?

Защо
така витаеше злост
из въздуха отровно проклет?

Защо
тези бегли страдания
събуждат у мене поет?

Защо
този язвителен гост
животът, ни гледа с насмешка?


Проляха се
мъчителни сълзи,
коварни виковете тежки.

Видяха се
злоносни стени,
смешни векове мъртвешки.

Трудна съдба,
тъга след тъга,
скоро изми сълзата

Миг след това
нова боя, стари лица
и хоп, покри се тъгата.

Вечността
премахва борбата,
забравя се всяка тъга.

Животът
измива съдбата
на всеки страдално пиян.

Защо
тъгуваме толкова много,
щом историята смело лети?

Защо

страдаме вечно,

щом живеем в един

миг така незначим?

Мартин Т.