Ресторантът

Ако се вгледаме достатъчно отблизо, всеки ден виждаме как десетки съдби се преплитат и разплитат. Дори за един неуловим миг, за стотна от секундата, краищата и началата на най-различни събития, от които се раждат всякакви истории, се докосват, само за да се разделят завинаги в следващия. Понякога на най-обикновените места, където идват най-обикновените хора, за да водят най-обикновените разговори, се случва по нещо необикновено, което разкъсва баналната нишка на ежедневието.

Ресторант „Енцелат“ бе най-обикновено заведенийце. Впрочем, може да се каже, че не отговаряше дори на изискванията на средната градска класа. Но понеже се гушеше в една от пресечките на главната улица, посетители се появяваха от време на време, а имаше дори няколко постоянни клиенти – такива, които или бяха свикнали със скромно-неугледния интериор, неизискващата атмосфера и неподдържаната обща тоалетна, или такива, на които просто им се нравеха сравнително ниските цени и непретенциозната кухня.
Беше петък вечер. Почти половината маси бяха заети. На най-близката откъм вратата две дами водеха съвсем непринуден разговор.
- Ох, Мери, изпилиха ми нервичките тези шестокласници! Представяш ли си? Шефката днес ми обърна „специално внимание“ как всички учители се оплаквали от дисциплината на моя клас. А то един клас, нито приказки, нито наказания помагат. Всичко приемат на шега, казвам ти. Такива диваци досега не съм имала..,а хич не са глупави, даже напротив!
- Малки са още, нека се веселят! На никой няма да му се размине сериозното – засмя се яркорусата жена. Личеше си, че цветът на косата й не е естествен.
- Ще се побъркам, разбираш ли...още от сутринта тръгна зле този ден след поредната кавга…
- Стигаа, за какво този път?
- Все същите глупости, знаеш...
- Знам, че ще се оправите. Сигурна съм, че съжалява и нещо ми казва, че още тази вечер ще ти се реваншира – каза Мери и смигна многозначително.
- Да не би да знаеш нещо, което аз не знам?
- Нищо такова! Просто имам предчувствие...колкото до училището, сигурна съм, че и там ще се справиш. Теб винаги те е бивало с децата. Пък и няма да повярваш какво ми каза Марк вчера! Намирал те за „симпатична“. Досега наистина не съм го чувала да използва тази дума. Мисля, че ревнувам! – разсмя се Мери.
- Това наистина е окуражително! – съвсем непресторено отвърна чернокосата учитeлка - Но остави учителските ми терзания, какво стана с онова голямото дело, сещаш се, с данъчната измама?
- Ами, какво да ти кажа, Хриси, притиснали сме ги до стената. – заяви победоносно Мери- Освен ако защитата не изрови отнякъде някое чудо, победата е наша! Не бих казала обаче, че заслугата е изцяло моя.
- Няма нужда да скромничите, госпожо адвокат! Какво ли щеше да прави държавата без вас? – засмя се на свой ред Хриси.
Точно тогава до масата изникна млад мъж с кървавочервена риза и черни панталони. Двете жени прекъснаха разговора си, докато той поставяше пред тях две прозрачни чаши, в които отля от бутилка с червено вино.
- Ще желаете ли още нещо? – попита полулюбезно.
- Засега не, благодаря – отпрати го с усмивка Мери.
- Е, наздраве – каза чернокосата жена. Двете чукнаха леко чашите си. Христина отпи съвсем малка и припряна глътка. Мери пък преполови съдържанието на чашата си с почти същата бързина и присви устни, за да притъпи леката горчивина.
- Знаеш ли, липсва ми гимназията. Понякога си мисля, че станах учителка само защото исках на всяка цена да се върна в училище. Да стоиш от другата страна на катедрата обаче не е същото. Е, тогава не мислех за това. Просто знаех, че не искам да си тръгвам от класната стая...

-          Ох, недей така,  толкова ми липсват тези дни! Още ме е яд, че не можах да дойда на събирането на випуска миналата година.

-          И по-добре! Щеше да си развалиш хубавата представа. Нали ти казах, всички са надебелели и погрознели.

Мери направи престорено разочарована физиономия.
-   Дори, Мишо ли? Неее. Не може да бъде.
-   И той, и той. Жалко, че няма фейсбук, да можеш да видиш с очите си твоят рицар как вече не може да се побере в доспехите си. Все още недоумявам какво му харесваше...гледаше го, сякаш ще го изядеш с дрехите – заяви Хриси с непресторено удоволствие.
Двете жени избухнаха в кокетен смях.
- Просто все още отказваш да признаеш, че й ти си падаше по него – отвърна Мери. Учителката присви смаяно вежди и размаха ръце в жест на страстно отрицание. Това отново предизвика вълна от смях. Не след дълго разговорът заподскача от тема на тема – от световната меланхолия до прическите на местните звезди. Междувременно сервитьорът мина още на два пъти, пълнейки пресъхващата с бързо темпо чаша на Мери. Хриси още не бе преполовила своята. Изведнъж някъде от ресторанта долетя детски плач. Както обикновено в такива моменти, повечето очи се насочиха към източника на рязкото смущение.
Малко момиченце тичаше към една от крайните маси, зовейки майка си с викове. От въпросната маса се надигна жена с разтревожено-объркан вид, очвевидно майката, която пое дете в прегръдките си. Останало извън вниманието на зяпачите, момченце, горе-долу на същата възраст, спокойно приближаваше към масата на Мери и Хриси.

-          Марк, какво се случи? Защо новата ти приятелка се разплака?- попита объркано Мери.

-          Не ми е приятелка – отвърна безразлично детето.

-          Как така не ти е приятелка? – не разбра майка му.

-          Нали си играехте? – включи се Хриси.

Погледът на момченцето витаеше някъде из тавана над масата.

-          Марк, ти ли разплака момиченцето? – попита този път по-сериозно Мери.

-          Да – съобщи той със същото равнодушие.

-          И защо го направи, ако мога да попитам? – натърти майка му със саркастично-назидателен тон. – Гледай ме поне като ти говоря!

-          Много е наивна. Нищо не разбира.

Христина изгледа приятелката си с почуда. Мери само въздъхна и поклати глава. В това време майката на разплаканото момиченце, държейки за ръка дъщеря си, профуча покрай тяхната маса с подчертано гневна походка. Придружаваше ги още една жена, която подметна осъдително:

-          Някои хора явно не да възпитат децата си! Аман от идиотчета!

Преди думите й да заглъхнат, входната врата демонстративно се хлопна след нея. Разбира се, не минаха и пет минути от случката и посетителите забравиха за нея и се върнаха към личните си беседи. През това време сервитьорът мина покрай двете дами и с присъщата си полулюбезност помоли скандалът да не се повтаря. После побърза да се дръпне, скастрен набързо от Христина.
Същевременно Марк отново се бе отдалечил от масата. Стоеше съвсем сам и необезпокояван пред една от малкото картини в ресторанта и сякаш инспектираше и най-дребните детайли.
-  Напоследък се държи все по-странно. Класната му каза, че започнал да страни от съучениците си. А и те не изпитвали особено желание да играят с него. В сряда пък се спречкал с Хари, защото, доколкото разбрах, смачкал нарочно някаква пеперуда – рече загрижено Мери, докато пресушаваше четвърта чаша вино.
Христина поклати глава. Като че ли не намираше точните думи, с които да отговори.
-  Не знам и аз вече...-въздъхна отново Мери.
-  Трябва да мине още време...знаеш...
-  Да не говорим за това, Хриси!
-  Да, съжалявам...просто е трудно да разберем какво става в главата му – наведе глава Христина.
Последва кратко мълчание. Чуваше се единствено как ноктите на Мери драскат по стъклената дръжка на чашата. Тогава тя се изправи, вдигна дамската си чанта и с едва доловима усмивка заяви:
- Извини ме за малко, Хриси. Май попрекалих с виното...
Хриси кимна.

Вратата на общата тоалетна се затвори след Мери. Залитайки под влияние на виното, или навярно на напиращите чувства, тя се добра до зацапаното огледало. Подпря се с две ръце на мивката и погледна образа си. Опита се да скрие очи с длани. Този последен жест, опит да спаси неспасяемо разчупващата се маска на весело безразличие, не спря потока от сълзи. Изхлипа задавено:
-  Къде си, когато ми трябваш? Къде си...
Миг след това думите се удавиха в сълзите й.

                                                                                    

Докато беше в тоалетната, времето сякаш спря за Мери. Когато се успокои, тя старателно оправи грима и прическата си. Надяваше се никой да не забележи, че е плакала, най-вече Марк. Дращеща хладина пропълзя по гръбнака й. Пое си въздух, бутна вратата и излезе. Така и не забеляза, че едната от двете кабинки не е празна, а изпод вратата й стърчат обувките на лежащия вътре мъртвец.

                                                                                     ***

Когато пискливият детски плач стигна до Живко, той тъкмо се бе върнал от тоалетната и сядаше на масата при Божидар.
- Кв‘о става пак тука, бе? – недоволно се обади първият. –Навсякъде лапета ти реват на главата.
- Мани ги! Докъде бяхме стигнали? – незаинтересовано махна с ръка Божидар.
Двамата приятели не се бяха виждали отдавна. Откакто Божидар замина да учи в Англия, се бяха чували само няколко пъти по интернет и бяха успели единствено да разменят една две общи приказки за живота. Сега обаче Божидар се беше върнал за два месеца в семестриална ваканция.
- Абе не знам, ама с деца няма начин да се занимавам. Не мога да ги трая, чо‘ек. А те си умират за мене. Погледна ли ги и почват да ми се хилят.
- Де и на момичетата да действаше така...
- Сега не ми е до тях и без т‘ва. Други ра‘оти са ми на главата.
- Ми да, човек, трябва да решиш какво ще правиш след даскалото. Скоро свършва записването.
- Оох, не знам, чо‘ек. Нищо не ме кефи. Пък и оценките ми са много тъпи.
- Не бе, сериозно. Трябва да избереш нещо. Вземи ела при мен накрая! – каза Божидар на шега, понеже знаеше, че Живко е прав за оценките.
- Да бе, право. Че и в Англия. Как ме виждаш правя мили очички на някакви костюмари. Не искам да ставам няк‘ъв лицемер.
Божидар присви устни и възрази:
- Не е така, човек. В чужбина е истината. Там са парите и... всичко.
- Абе, бегай оттука! Не мога да се продавам и да си затварям очите за щяло и нещяло.
- Глупости...нищо не разбираш...
- Мани ме мене, ами разправяй ти как я караш там?
- Ми, как да е, учене, това-онова...
Божидар се запъна и отклони поглед за момент, сякаш се опитва да напипа нещо в паметта си, което упорито му се изплъзва. После неочаквано отклони темата:
- Обаче ти все пак трябва да помислиш за бъдещето си! Ако не право, то нещо друго...Хиляди неща има, дето можеш да учиш.
- Остави тая работа! Стига с т‘ва бъдеще. Всички само т‘ва разправят. Зак‘во да си губя времето с тия университети ,само  да се бутам при няк‘ви амбициозни лицемери. Не е за мен т‘ва. Да пра‘я планове, да я мисля как ще стане...
Представи си, че се оженя, народят се две-три лапета, че и тях да ги мисля. На всичкото отгоре пет дни в седмицата работа, бачкане, мили очички...прибираш се скапан и супер изнервен. През останалото време те чакат лапета и мрънкане. Егати смотания живот.
- Голям си песимист, човек! – поклати глава Божидар.
- Карай, ти поне се уреди. Манчестър! Голямо бъдеще те чака.
Последва мълчание. Живко надигна бирата си, а Божидар, някак разколебан, последва примера му.
- Айде, наздраве! – произнесоха в един глас.
Положиха халбите на масата и Живко предложи шеговито:
- Що не станем актьори, както си говорихме едно време? Хем добри пари ще вадим, хем ще ни е готино!
- Актьори ли? – почуди се Божидар.
- Да, чо‘ек! Направо в Холивуд отиваме! Ще научим шпагат на два стола, ти ще се поразхубавиш...и сме готови.
- Да бе, красавец! – засмя се Божидар. – Вярно, че искахме да станем актъори, представяш ли си какви наивници сме били.
- Не беше мно‘о отдавна – вметна Живко.
- Да бе, сякаш беше вчера като ритахме пред блока...помниш ли как се сби с Дървото и той ти счупи ръката?
- Как да не го помня тоя тюфлек! Малее, много просто беше т‘ва момче. Кажеш му нещо в очите и ти скочи на бой. А то всъщност зак‘во стана тая работа?
- Май беше за някакво момиче. Нали всички го бъзикаха, че харесва дебелата Марта. Ти май попрекали тогава с бъзиците...
- Нее, не беше зат‘ва. Т‘ва беше друго – мъчеше се да си спомни Живко.
- Много комедии ставаха в квартала, спор няма – мечтателно каза Божидар,
- Започвам да го разбирам дядо ми, дето все повтаря, к‘во било едно време – каза Живко, после провъзгласи - Айде пак наздраве! - и двмата отново чукнаха чашите си.
Божидар преглътна и се озърна наоколо. Както обикновено се случва при приятелските беседи, особено когато човърка в миналото, човек се пренася извън непосредствената атмосфера. При това озъртане светлината в ресторанта му се стори отслабнала. Сети се, че бягството в детските спомени го е разсеяло от това, което му тежи. Докога ли щеше да се преструва.
- Знаеш ли, май не трябваше да го правим. За какво ли ни трябваше? –  каза Живко замислено – Хич не се чувствам добре.
- И аз си го мисля, човек. Направо ще ме изяде отвътре. Дали да се обадим на полицията, като тръгнем?
Живко го погледна разколебано. Ненадейно от джоба му се разнесе звънене.
- Чакай само да говоря с майка ми – каза той нервно, извади телефона и плъзна пръст по екрана.
- Да, тука в един ресторант в центъра съм. Божо си дойде от Англия и се видяхме малко...Да, да, ще му предам.
Сърцето на Божидар се сви. Изведнъж му се прииска веднага да изплюе камъчето: Че не са го приели в Манчестър. Нито в който и да било университет в Англия. Че е излъгал всички, как е заминал, а всъщност живее на квартира в Люлин и работи в близкия супермаркет. Какво ли ще стане, ако всички разберат? Какъв ли срам ще изживее? Не, трябва да отлага позора, да поддържа измамата...

                                                                                  ***

Около продълговата маса в средата на ресторанта бяха насядали групичка старци, които оживено дискутираха недъзите на съвременното общество. Прилежно сресан дядо с побелели къдрици тъкмо бе взел думата.
- Богдане-е-е, то и при Живков мамата си тракаше, ама сега при тия простаци е още по-зле. Такава мизерия другаде няма, казвам ти! – размахваше пръст дядо Стойко.
- Прост е тоя народ, прост!– намеси се уверено Тереза и още недоизказала се отново се зае с потрепваща ръка да реже започнатия шницел.
- Аз вярвам, че младите ще оправят всичко – отвърна дядо Богдан, възпълен старец, съхранил два-три тъмни косъма по педантично поддържаните си мустаци.
- Ние не успяхме, дано те успеят! – додаде с тънък глас третият мъж на масата – съсухрен старец с  широки, кръгли очила, чийто жив и влажен поглед се открояваше на фона на старческите бръчки.
Внезапно детският плач, извисил се над разговорите, които се водеха по масите на заведението, накара устите да замлъкнат и очите да се завъртят.
- Какво стана бре, чедо? – обърна се досега мълчалата баба към ревящото момиченце, прелитащо покрай тяхната маса. То, разбира се, дори не помисли да спре, докато не се добра до майка си, която успя да заглуши хлиповете му в прегръдката си.
- Играчка-плачка – обади се дядо Стойко.
След известно цъкане с език и неизменните коментари относно случката, разговорът на възрастните хора постепенно се върна към предишната тема.
- Не знам дали съм прав, но ми се струва, че това новото поколение все по-студено става – редеше слабичкият старец - едно време бяхме...абе по-близки бяхме сякаш. Нямаше ги тия компютри, тия интернети да отчуждават хората. Чичо Ванчо като се прибере с една десеткилограмова щука, целият вход се събира и яде риба. От седемдесет и три години живея в тоя град, такава отчужденост не съм виждал.
- Еех, как си върви времето – вметна Тереза.
- Питаш ли ме… – проточи дядо Богдан. – Като идват внуците на гости, все се оплакват, че скучаели. Нямало компютър, а искали да играят с приятелите си. Питам ги, защо не ги поканят тук да си играят, а те се смеят и ми отговарят, че така не се играело, не било забавно.
- Така...така...- вметна с тревожно изражение Тереза, която даваше вид, че въобще не следи и не участва в разговора, но всъщност внимателно слушаше всичко.
- А пък и какви глупости се ядат сега. Само замразени боклуци и полуфабрикати, дето на кучетата не бих ги дал. Никой не помни вече вкуса на истинското месо – намеси се Стойко, който също искаше да се покаже критичен.
- Все сме на два лагера и това е! – отсече Богдан и скръсти ръце.
- Това е България! – заключи Тереза, придавайки ненужна дрезгавина на гласа си.
- Само на оня свят като отидем, ще спрем да се делим – обади се съсухреният старец, поглеждайки към тавана, и посочи с пръст.

Настана кратковременна тишина, по време на която всички погледи се впиха в масата. Пред всеки от старците бе сервирана чиния, но никой не посягаше към блюдото си. Само Тереза настойчиво бодеше с вилица чинията си, опитвайки се да приклещи едно изплъзващо се парче шницел.
Мълчанието наруши Богдан, който се обърна към седящия срещу него дядо с кръглите очила.
- Добромире, какво стана с механика? Нали живееше по едно време в твоя блок.
- Отиде си преди няколко месеца, мир на душата му. Децата му само това чакаха. Веднага продадоха апартамента. Сега ремонти текат – въздъхна Добромир.
- Тцтц – не вярваше Стойко – а последно като го видях беше един такъв...жив, енергичен.
- Еех, как си върви времето – обади се Тереза, клатейки отново глава.
- Подлец е времето. Най-големият от всички. Костите го усещат, но сърцето не ще да се примири – рече Богдан.
- Остаряхме, а погледът ни все по-назад търси...- каза Стойко.
- Вече се чудя, аз ли бях онова момче, дето тичаше по зелените ливади на село? – каза Добромир.
- И това ще отмине – каза другата баба.

Всички говореха по-скоро на себе си, отколкото един на друг.

                                                                                     ***

Той тичаше. Започваше да се задъхва. За нищо на света не трябваше да спира. Настигаха го. Още един завой. Още една пряка. „Дано не попадна в задънена улица!“ – помисли си, но адреналинът не му позволяваше да задържи мислите повече от секунда в главата си. Просто бягаше. Светлините на нощния град го обсаждаха...обграждаха, думите се преплитаха. Свистящ шум на спирачки, последван от пронизващия писък на клаксон го накара да се закове на място. Не можеше да управлява рефлексите си. Ярък проблясък на автомобилни фарове заслепи очите му. Непрогледна, плътна белота.
Нежна музика. Интимност. Съзерцаваше най-красивото лице на света. Стараеше се да запечата всеки неповторим детайл. Да нарисува неизтриваема картина в паметта си. Галещите очи. Пърхащите мигли. Нестихващата усмивка. Разливащата се черна коса…
Знае, че я вижда за последен път. Но не го вярва. Копнеж по безкрайност. Наивност. Усмивката изчезва. Укор. Порицание. Надигащ се гняв. Отчаян опит да го потуши. Ръката му се вдига. Затваря очи, но картината остава. Замахва.

Извисява се. Току-що е изкачил връх Еверест. Посяга към небето. Почти го достига. Ей сега ще го докосне. Блаженство се разпилява по цялото му тяло. Отпуска се. Полита в безтегловност. После право надолу. Все по-бързо и по-бързо. Скоро ще се удари в земята. Странно защо тази мисъл не го плаши. Изпълва го единствено с очакване. Трепетно, примамливо очакване. Близо ли е краят?

Плач. Детски плач. Пронизителен детски плач.
Отново седеше сам на масата в ресторанта. Потръпна леко, сякаш е заспал без одеяло и тялото му е загубило от топлината си. Около него май се надигаше гълчава, но той още се луташе извън света. Връзката още не бе накъсана.
Погледна напред. Върху масата забеляза бяла чаена чаша, от която кротко струеше пара. Парченцата от пъзела на действителността постепенно си идваха на мястото. Не помнеше кога си е поръчал чай, но посегна към чашата и несъзнателно отпи малка глътка, уж да го сгрее. Не успя. Дълго време седя летаргично, с очи неестествено потънали в чашата пред него. Мъничкото му останала воля обаче се мъчеше да му попречи отново да се вглъби в сенчестия свят на спомените. Изправи се, треперейки едва забележимо, и се отправи към общата тоалетна на заведението, за да се освежи и отърси от натрапчивия полузахлас. Зад него на масата остана почти недокоснатата чаша уиски.
Влезе в тоалетната и затвори вратата. За негово щастие вътре нямаше никой. Приближи до мивката и се загледа в отражението си. Видя жалка картинка. Едва повярва, че стои срещу себе си. Слаб гняв се надигна в гърдите му, но твърде безсилен, за да се прояви в нещо повече от леко настръхване.
След като изплакна лицето си с леденостудена вода, погледна пак в огледалото и този път забеляза подаващите се изпод  дясната кабинка крака. Обзет от особено чувство, той се приближи до вратата и почука с юмрук. Отвътре не се чу никакъв звук.

-          Ехо? – провикна се тихо, но му отговори единствено тишината.

Усети безмълвния шепот на интуицията си, която му подсказваше , че нещо не е наред. Този път обаче реши просто да не обръща внимание на нищо. И без това денят бе достатъчно скапан. Вече бе стигнал до вратата и се канеше да излезе, когато зад себе си чу глас:
- Накъде си тръгнал?
В първия миг ръката му, обгърнала дръжката на вртата, замръзна на мястото си. После обаче бързо се отърси от изненадата и рече с колкото се може по-силен глас:
- Аха, можел си да говориш значи?
- Защо да не мога? Ти просто не почака.
- Сега и сметка ли ще ми държиш? – обърна се той към човека зад вратата на кабинката. Определено не беше много приятен събеседник. За втори път посегна към дръжката на входната врата.
- Накъде си тръгнал? – долетяха отново същите думи.
Този път той просто се завъртя, направи две крачки към кабинката и викна:
- Какво те интересува? И откъде се сигурен, че изобщо отивам някъде?
 Отново последва глуха тишина, която го накара да отвърне с още повече раздразнение:
- Никъде не отивам!
Гласът му проехтя слаб и несигурен. От кабинката не идваше отговор. Мина му през ума, че може би си е въобразил и гласът вероятно е просто халюцинация. Преди да довърши мисълта си обаче, подозренията му се разсеяха.
- Всички отиваме някъде. Знаеш, че поне крайната точка е сигурна.
- Това го знам и без някой умник да ми го казва – отвърна тихо.
После се вгледа в краката, които неподвижно се подаваха изпод вратата и попита:
- Няма ли да излизаш вече?
- Доколкото си спомням, ти щеше да излизаш.
- Добре де, разбрах, че искаш да се заяждаш. Чудесно! Какво искаш от мен? Знаеш ли изобщо нещо за мен, та да се заяждаш? Знаеш ли с кого се заяждаш? – блъсна с юмрук вратата при последното изречение.
- А ти знаеш ли? Кога беше последният път, когато беше на себе си?
- Много си умен, а? – извика той, но викът му внезапно се задави и прозвуча по-скоро като някакво безпомощно ридание. Нанесе поредица от постепенно отслабващи удари по вратата, след което се свлече с гръб към съседната врата.
- Кога съм бил на себе си ли...нищо не знаеш ти. Не знаеш какво съм преживял. Не знаеш какво е да се родиш в скапано предградие, в скапана гарсониера. Не знаеш какво е скапаният ти баща да изпива малкото скапани пари, които печели! Не знаеш какво значи унижение! Не знаеш какво е бой! Не знаеш...
- Знам, представи си.
- Знаеш ли какво е всеки път скапаните ти надежди да рухват? Знаеш ли какво е да не можеш да се измъкнеш...да продаваш скапани амфети на седмокласници. Да мразиш живота, но да си шибан страхливец?
- Признавам, хубаво е да си мъртъв понякога.
- Не знаеш...не знаеш какво е да нямаш нищо....
- Значи животът не ти даде никакъв шанс? Ами Надя?
- Откъде...- помъчи се да продума, но вместо това внезапно млъкна. Нещо се надигна в него. Нещо неудържимо.
- Бях спрял...опитах се...опитах...
Само тези думи се откъснаха измежду хриповете, които го задавиха.

Мъртвешко затишие погълна помещението, в което едва-едва отекваха приглушени, сподавени стонове.

Вратата на общата тоалетна се отвори и вътре понечи да влезе Тереза. Гротескната картина, която я посрещна, й се стори непривична и зловеща. Достатъчно, за да я накара, изпълнена с ужас, да извика сервитьора.

                                                                             ***

Всичко впоследствие се разигра много бързо. Сервитьорът влезе в тоалетната и на пръв поглед реши, че става дума за твърде пиян посетител. В следващия миг обаче видя стърчащите изпод вратата на кабинката крака и установи, че нещо не е наред. Опита се да заговори човека от другата страна, но напразно. Бутна няколко пъти дръжката на вратата, но тя, изглежда, бе заключена отвътре.
Обзет от спонтанен устрем, стовари силен ритник върху нея, при което старите панти поддадоха и вратата полегна на една страна.
Вътре лежеше човек с бяло лице, съвършено неподвижен.
Сякаш долетяла отникъде, в ума на сервитъора се появи мисълта „Мъртъв е!“ и самият той пребледня.
Обърна се с лека паника в гласа към подпрения до съседната врата човек, но той сякаш не възприемаше нито една дума. След мълниеносна преценка на ситуацията келнерът изхвърча от тоалетната и набра полицията.

Полицията дойде изненадващо бързо и не даде време на паниката да зарази целия ресторант. Докато полицаите извеждаха хората един по един навън, за да бъдат разпитани, внезапно се чу истеричен писък. Една чернокоса жена случайно бе зърнала лицето на мъртвеца и сега тичаше към него. Друга жена извика стъписано след нея:
- Хриси, какво правиш?!
Дебел полицай препречи пътя й и я хвана за ръката. Тогава тя отчаяно изкрещя:
- Пуснете ме, това е мъжът ми!

 
Наложи се да откарат Христина с медицинската кола, понеже изпадна в истински шок. Всички останали бяха набързо разпитани, но от показанията им излизаше, че никой не е забелязал нищо странно, въпреки че всички бяха минали през тоалетната. Единствено мъжът, открит на пода, в близост до трупа, бе задържан и откаран в участъка.
Странното му поведение, както и особеното опиянение, в което се намираше, го превръщаше в главен заподозрян. Освен това той твърдеше, че е говорил с мъртвия през вратата. Скоро след това се установи, че задържаният е криминално проявен и съден за притежание и разпространение на наркотици.

На третия ден от случилото се заподозреният бе пуснат. Същата вечер неговата хазяйка докладва, че е чула изстрел от стаята му. Намериха го проснат на пода, с локва кръв около главата. Беше използвал нелегалния си пистолет.

                                                                         ***

Колкото до събитията в ресторанта, участта на човека, намерен в тоалетната, се дължеше изглежда на едно твърде злощастно струпване на случайности. Като причина за смъртта в официалния доклад бе посочено „анафилактичен шок, вследствие на приети алергени“. Ето и историята накратко.

Сутринта на 13.09.2013, петък, той излиза от дома си след свада с жена си, Христина Р. и отива на работа, където се задържа докъм 14:30 часа.
След това посещава Меридит С., близка приятелка на Х., и я моли за съвет. Задържа се в дома й час и половина, като в това време вади хапчетата си за главобол, които носи със себе си, и поглъща две.
Напуска апартамента на М. Около 16:30 и се качва в трамвай номер 7, където в блъсканицата изпуска портфейла си. Лицата Божидар Х. и Живко Н., които са в трамвая по същото време, намират портфейла, но умишлено не го връщат.
Около 17:05 слиза от трамвая.
Около 17:35 влиза в аптеката на булевард С., за да си купи лекарство за главобол. Там открива, че не разполага с достатъчно пари за предписаното му лекарство и пита за по-евтин вариант. Аптекарката Тереза М. по това време се намира в компанията на свои приятели, сред които са Богдан М. и Стойко. С и възнамерява да затваря. Тя не чува въпроса и му продава по-евтино лекарство, което впоследствие предизвиква смъртта.
Богдан М. по-късно споменава, че въпросът бил свързан с „някаква алергия“.
Към 18:10 влиза в ресторант „Енцелат“  и отива в тоалетната, където изпива две от хапчетата. След това влиза в кабинката, където получава фаталния алергичен пристъп. Часът на смъртта е 18:13.
Неизяснено остава защо решава да си купи друго лекарство, при положение че има в наличност от предписаното му.

                                                                       ***

Мери още не можеше да осмисли всичко. Това, което се бе разиграло тази нощ в ресторанта, бе просто нелепо, абсурдно. Полицейските сирени заглъхваха някъде в края на булеварда. Марк стоеше неподвижен до нея. Тя протегна ръце и го прегърна. Надяваше се единствено да не е разбрал какво се е случило. Не и след всичко, което бе преживял последната година.
- Мамо? – продума тихичко Марк.
Мери го погледна с овлажнените си очи.
Той не отговори, просто бръкна в джоба на якенцето си и извади бяла кутийка. Върху нея пишеше: „Против главобол“.
- Взех ги от мъжа на Хриси, докато беше у нас. Тя е много симпатична.

Фауст и Мартин Т.