Елегантни размишления пред театър „Мечта”

Тъмното небе над София се изпълни с разнолики облаци. Повечето изглеждаха съвсем обикновено и дори се вписваха чудесно в тази топла есенна вечер, ала всеки вгледал се забелязваше скритата им мрачност. Тези недостижими облаци, привидно леки и красиви, всъщност бяха готови всеки момент да излеят студените си капки дъжд върху калните градски улици.

Голяма тълпа се беше насъбрала пред столичния театър „Мечта”. Хора, привидно интелигентени на външен вид, облечени в елеганти дрехи. Повечето бяха граждани с прилични доходи, които понякога посещаваха театралните салони или пък други артистични представления. Разбира се, имаха разнообразни професии, бяха привърженици на различни движения и доста от интересите им не съвпадаха. Но въпреки тези свои различия, въпреки разнообразните им лица, колоритните им стилове и неразбраните идеали, с които парадираха, те все пак бяха хора и никак не се различаваха един от друг. Всеки от тях се смяташе за герой на съвременното общество с нови идеи и правилни възгледи. Вярваха че именно с поемането на пътя, който те виждаха като правилен, човечестовто най-накрая ще тръгне в правилната посока. Светът ще се превърне в по-добро място, хората ще са по-щастливи, а животът по-лек. Уви, за всички тези години, в които подобни идеи съществуват, светът, хората и животът така и не се променят.

Днес в театъра предстоеше да бъде представена за пръв път постановката на известният автор С.Р., който обичаше да се самоопределя като учен, но успехите намираше най-често с творчеството си. Пиесата му  „Изгодна сърдечност” се очакваше с особено нетърпение от театралната публика.

-Трябваше ли да подраняваме толкова? – недоволстваше млада дама, застанала пред входа. – Не мога да издържам повече тук. Пък и виж, ако не влезем скоро ще завали и ще се намокря.

-Ох, Луиза, моля те! – нервно отвърна мъжът до нея. – Знаеш защо дойдохме по-рано, нали? Не се притеснявай, след малко ще влезем. Всеки момент ще пристигнат и останалите.

Дамата сви красивите си вежди и зачака послушно. Започна да потропва с червените си обувки и нервно поглеждаше към небето. Слънчевите лъчи, които успяваха да се прокраднат измежду гъстите облаци, се отразяваха в бляскавите й украшения и я караха да изглежда като блестящо бижу, принадлежащо на мъжа до нея. Той от своя страна блестеше само с лъскавия си часовник и цената на спретнатия си костюм.

Докато пред театър „Мечта” нямаше почти никакви хора, двойката изпъкваше с изтънчения си стил, ала след като тъплата се насъбра, те се изгубиха в море от елегантност.

Безпокойстовто на дамата не продължи прекалено дълго. Миг след последия изблик на недоволство тя забеляза своята дългогодишна приятелка Аделина, застанала отсреща заедно с един от многобройните мъже, с които излизаше на подобни събития.  Аделина приветливо махна с ръка:

-Луиза! Васко! Тук сме. Елате при нас.

Двете двойки се приближиха една към друга и размениха формални поздрави. Приятелят на Аделина се представи пред останалите като Дамян.

Групата разменяше общи приказки известно време. Първоначално започнаха да обсъждат творчестовто на С.Р., но понеже не познаваха авотра, преминаха на други теми. Разкриха частните училища, които някога посещавали и чуждите университети, където получили образованието си. След това разкриха и поприщата си. Когато дойде ред за обсъждане на скорощните събития, бяха прекъснати от приветлива женица на около четиредесет-петдесет години. Тя беше облечена в дрипаво, мъжко яке. Носеше плетена шапка, обувки, прокъсани по краищата, и чифт сиви ръкавици. Тъй като бе нахлузила шапката си докрай, лицето на жената едва можеше да се види. За сметка на това открояващата се грееща усмивка компенсираше инак безликото и лице. Жената застана посред разговарящата група и се усмихна още по-широко:

            -  О, колко красиви хорица сте вие! Толкова изтупани, така де, толкова стилни. Просто сте прекрасни. Ще пожелаете ли да си купите от моите чудни шапки?

Групата се постара да не й обръща внимание и поднови невъзмутимо разговора си.

- Сама съм ги правила - продължи продавачката.- Ръчна изработка! Вижте, имам всякакви модели.

Тя повдигна една от кошниците в ръцете си в опит да покаже разнообразието на цветове и форми у шапките, ала групата изглеждаше все така незаинтересована.

            - Ах, но как... Не желаете ли да си купите? -отново заговори продавчката и този път повдигна другата кошница. - Вземете поне един венец за красивите девойки. Или пък ако исакте за вас. Хи-хи. Вижте, имам всякакви цветя. Прекрасни есенни цветя! Ей сега ще ви го изплета. Те тука, пред вас.

            - Моля ви госпожо - гневно отвърна Васил. - не желаем нищо.

Групата задружно се отдалечи, а продавачката продължи да предлага шапки или цветя на други хора.

            - Ах, колко ужасно! – възмути се Луиза

-Ох писнало ми е от такива - разгневи се отново Васил.- Не мога да ги издържам вече.

- Не бъди такъв.-обвини го Аделина.  - И тя трябва да се храни... Опитва се жената.

- Опитва се тя, друг път! Гледа да изкара пари, без да върши истинска работа. Няма как да се оправим докато има такива.

- Говориш за нея все едно е просякиня - обади се Луиза

Васил я погледна обвинително, но си замълча. След кратко затишие, Дамян се осмели да изрази мение:

- Съгласен съм с Васил. Тази жена само използва чуждите пари, не може да допринесе за обществото. Нейният занаят няма да помогне на никого и заради това можем да я сложим на едно ниво с просяците. Не е от голямо значение дали ще ти даде някакви глупави цветя, или пък нещо друго. Ако ние й дадем пари, това би било вид милостиня.

- Така е! Тея гнусни просяци са навсякъде - раздразнен говореше Васил. - Само пречат и после всички ги оправдават... Животът им бил тежък. Че моят да не е по-лесен? И аз съм имал такива тежки момент, сигурно по-зле от тях съм бил, но все пак намерих начин да се справя. И те ще се научат.

След тези думи Аделина  изглеждаше наистина обидена:

            - Моля те, не говори така! И те са хора, заслужават уважение.

            - Хора... Ти знаеш ли какво е човек изобщо? Тея са едни гадни паразити! Само се възползват от милостиви хора като вас двете.

            -Виж Ади - Дамян се опитваше да оправдае грубите думи на Васил - За съжаление, ти и Луиза няма как да разберете. Ако дадеш пари на подобен човек, той ще се научи да живее по този начин. Ще се нахрани веднъж, два пъти, после ще разбере, че може и без да работи. След това ще намира нови начини да взима пари от хората. Много е вероятно и да започне да злоупотребява с алкохол. Ще взима парите на хората, докато може и ще затъва все повече. Един вид ще се превърне в гъба, точеща от развитите хора. Ще проси, дори ако не е в затруднено положение. Но ако никой не му даде пари, ще започне да търси нови начини за прехрана. Ако е достатъчно умен ще се развие в тази област. Възможно е да си намери работа и така да помага на прогресиращото общество. Няма начин да не успее, тъй като оцеляването е, бих казал, сред най-първичните инстинкти на всяко живо същество. Човечестовто се е развило толкова много заради прогрес и успешна работа, а не заради милостиня. Представи си какво щеше да стане, ако всичко ни беше давано на готово. Васил е успешен бизнесмен, има доста опит и знае как стоят нещата. Аз също мога да кажа, че съм запознат с икономиката и финансите, пък и се смятам за интелигентен човек, съответно мога да си направя елементарен извод като този.

            - Но това е ужасно!-обади се Луиза.

            - Ако се замислиш, би ме разбрала. Виж колко много подобни хора има вече. Броят им не спира да расте и не е така от скоро. Даже мога да ти кажа, че има организирани групи, които се занимават с това.

            - Дори и да сте прави, тази жена не просеше. – не отстъпваше Луиза. - Тя продаваше неща, които сама е изработила. Не е ли това като бизнеса на Васко?

            - Абе, обясни ти го човека -Васил се разбуйства. - Нейните стоки няма да допринесат с нищо. Нито има качество в производстовто, нито какъвто и да било конторл, нито пък е възможно да помгоне за развитието с това. Тея шапки сигурно ги продава от години и никой не ги е взел, може даже да са крадени, а пък цветята кой знае от къде ги е откъснала. Това е същата работа, все едно някой просяк да ти даде „благословия”.
Васил придаде особен тон на гласа си.
 - Пълна глупост! И тя е като останалите просяци, просто не го разбираш. Ей, не ги понасям! Само стоят тук-там и се надяват на нещо. Няма да стане така! Работа трябва. Ако всички се развиваме няма да има такива случаи. Единствения начин да им помогнем е като развием бизнеса до таква степен, че да има достатъчно продуктивна работа за всички. Мога да ти кажа, че всеки човек може да живее нормално, ако работи. Дори ако е достатъчно упорит, би спечелил достатъчно пари, за да си осъществи там някоя друга мечта. Въпросът е всички да развием икономиката.

            -До известна степен съм съгласен с теб, но според мен не е достатъчно само да развиваме бизнеса. - Дамян се обърна към Васил. -  Дори и да имаше изобилие от хора, които са достатъчно образовани и работят в правината посока, много от тях ще се опитват да изкарат пари по лесения начин точно както и сега. Хората днес нямат никакво достойнство. Законите отново няма да се спазват, а сивтата икономика ще има дори по-голям дял. Условията за труд ще са лоши, работниците ще страдат и съответно пак ще има недоволни. Важно е всеки бизнесмен, дори може да се каже всеки човек, да има ясна представа кое е правилно и кое не е. Само така ще дадем път за развитие на всички. Дори и да не са имали равен старт, ще имат доста възможности. Ето виж например в Европа как е.  В реда се крие цялата истина.

            - Абе закони, ред, достойнство... За какви глупости говориш? –сопна се Васил           - Подобни неща никога не е имало, пък и никога няма да има. Достойнстовто е нещо неестествено за човек. Няма нормален с подобни абсурди в главата. А редът и законите винаги са били измислица. Днеска това е правилно, утре е грях. Защо? Знаеш, по едно време алкохолът е бил забранен, пък сега всеки се налива, колкото си иска. Утре кой знае какво ще позволят.

 -Както етичните и морални норми, така и законите  често се променят и не остават същите. Това не означава, че не трябва да ги спазваме. Един от основните принципи на съвременото управление е, че всеки трябва да се подчинява на закона. Пък ако случайно има някой, който намира законите за неправилени, има си начин да изрази мнение.

- Само ми е до малоумните им закони! Кой изобщо им дава право да решават? Как може някой да знае кое е правилно и кое не е за всички останали?

            - Не е така! Не си прав...

Луиза реши да прекъсне нажежаващия се спор, преди някой да е прекалил:

            - Моля ви, не се карайте за такива неща. Наистина е ужасно, но какво ще промените, като само си говорите тука?

Силен порив на вятъра предизвика кратковременна пауза в разговора. Васил и Дамян бяха готови да се съюзят срещу Луиза, но Аделина успя да се изкаже първа:

            -Каквото и да говорите, и двамата грешите. Единствената причина за разрухата на този свят, както и за голяма част от страданието, е точно тая скапана икономика. Хората се борят за всяка стотинка. Какво ви развитие на бизнеса? Те хората живеят в мизерия и гладуват. Парите причиняват само страдание. Семейства се избиват заради пари. Тези, които нямат, започват да крадат или да просят. Гладът и мизерията ги карат да правят какво ли не. Тези пък, които са намерили някоя стабилна и безсмислена работа, за да преживяват, не могат да направят нищо в живота си и просто доживяват до пенсия, да се порадват на деца и внуци, ако имат такива изобщо, и после край. А пък тези, които имат в излишък, продължават да ламтят за още и още. Сивата ви икономика я има точно заради това. Фирмите гледат да произвеждат всякакви боклуци, само за да им е изгодно. Политиката се движи от престъпници... Някакви си смешни „бизнесмени” финансират големите лица, а всъщност така нареченият им бизнес е незаконен. Какви ли неща не стават заради тях... Деца се друсат по улиците, деца проституират, деца се наливат, деца се самоубиват. Бездомници заливат града. На кой му трябват гнусите пари?  Не можем ли просто да споделяме всичко? Младите си зарязват мечтите, старите си зарязват достойнството. Целият свят страда. Ако нямаше пари, почти всеки щеше да се развива или в изкуство, или в науката. Човек си има призвание и ако няма подобни пречки като тея пари, всеки би го следвал. Представете си свят, където никой не се лишава от нищо. Представете си как всеки мечтае, как няма какво да ни попречи, да осъществим мечтите си. Човечеството ще твори, ще се развива. Болката ще е по-малко. Страданието ще се преодолява по-лесно... Как искам това да е възможно...Може би тези неща не са от чак такова значение, въпреки неизбежната съдба на планетата ни, въпреки неизбежното страдание в живота, въпреки всичко, което няма да е прекрасно, колкото и идеална да е системата ни, няма ли да е поне малко по-добре..? Няма ли да сме по-щастливи..? Няма ли да се развиваме повече..? Нямаше ли да е прекрасно ако нямаше такива хора из улиците? А вместо тях хора, които се разбират, хора които са единни... Знам, че ще го наречете глупава и неосъществима мечта, знам, но все пак така ми се иска. Знам за вашите безкрайни тези, теории или както там си ги наричате. Знам, че всеки от вас силно вярва в тях и има безспорни, според него, факти, които ги доказват. Но все пак така ми се иска този чуден свят да е истински. Дори малкото напредък, дори малкото човечност у хората би ме направило щастлива. Просто да знам, че никой не се опитва да излъже останалите и при това опрвадано, да знам, че никой не живее в кал и мръсотия или пък спи по пейките, да знам, че няма деца, които гладуват, да знам, че не е нужно да взимам чуждия хляб, за да мога аз да оцелея, това би накарало сърцето ми да пее. Дори и аз разбирам, че това са утопични надежни, но все пак, представете си го. Просто си го представете.

Аделина затрепери. В очите и гореше плам. Всички замлъкнаха за момент. Спомниха си истинската цел на техните убеждения. Спомниха си и наивните мисли, които и те някога имаха. Ала после си спомниха и живота, който ги прекърши, страданията, които видяха. Опомниха се и се приготвиха да докажат колко грешна е Аделина. И наистина тя не можеше да ги оправергае. Приказката на празните химери предстоеше да бъде разкъсана всеки момент, но докато Васил и Демян подготвяха отговорите си, вратите на театър „Мечта” се отвориха. Постановквата започваше. Морето от елегантност бавно се вливаше в салона.

-Наистина колко ужасно.- чу се гласът на Луиза.

Миг след това групата се отправи към входните врати на театъра.

Представлението тъкмо започна, когато навън бавно-бавно закапа ситен дъждец. Облаците потъмняха, слънцето се скри. Дъждецът постепено се усилваше, докаот накрая се превърна в порой. Градинката пред театъра беше празна. Единственият човек останал там, бе четиредесет-петдесет годишна жена, нахлупила плетена шапка. Тя седеше на една от пейките, поставила две кошници до себе си. Ситни капки бавно се стичаха по лицето й. 

Мартин Т.