Без заглавие

В този свят
сме всички близо,
в този град
сме толкова отдалечени…

По бляскавите столични площади
всеки тъмен ден
и всяка ярка нощ
ангелите проиграват на комар
милион съдби,
милион души.

Желанията ни презряват
по прашните дървета,
неоткъснати и натежали,
капят по земята,
сплескват се,
или ги стъпква някой.

С мъка римуваме стиховете си,
ала те заприличват
на кратките ни,
неримувани
и накъсани
сънища.

Когато не сънуваме,
бълнуваме,
лутаме се
из лабиринти от блокове,
из лабиринти от страхове,
закачаме усмивките си
по сухите клони
и не се връщаме вече за тях.

Отглеждаме мечтите си в кафези,
но те залиняват и бързо умират.
А небето е надраскано от самолетите
и в него отдавна не виреят надежди.

Земята ни се струва тясна.
Никъде не сме сами
и винаги ще сме сами.

Фауст