Щастлива развръзка

Пенчо Иванов беше съвсем обикновен човечец, счетоводител по професия, чийто път в живота, утъпкан и предначертан за скромни радости между свои и комшии, следваше кроткия си,  праволинеен ритъм. Той обаче бе имал донякъде невероятния късмет да срещне Добринка, за която не след дълго се бе оженил. Израсла в провинцията и с непокълнали кариеристки амбиции в душата, тя почти никога за нищо не се оплакваше, с усърдие готвеше, чистеше и изобщо вършеше безупречно всички домакински задължения. С право Пенчо се чувстваше истински късметлия.

Той си имаше едничко хоби, което поглъщаше почти изцяло свободното му време - играта на покер с приятели в местното казино. Като разумен и пресметлив счетоводител, джобовете му рядко олекваха, а още по-рядко се прибираше с натежал портфейл. Най-често се случваше да излезе от играта на чисто. И все пак това негово развлечение го изпълваше с въодушевление и страст, независимо от финансовите обстоятелства.

Всеки ден след работа той се прибираше и звънеше на входната врата. Добринка му отключваше, окачваше сакото му на закачалката и двамата разменяха по някоя и друга приказка за ежедневието. На масата в кухнята винаги го чакаше сготвено ядене, което приветливо го приканваше със задушевното си благоухание. След вечеря той нахлупваше шапката си и винаги излизаше с думите:

-  Отивам до казиното, ще поиграя малко покер с приятели.

Една вечер обаче господин Иванов позвъни на домашния звънец, но никой не му отвори. Сърцето му мигом се стегна. Натисна звънеца още няколко пъти и изчака, докато не се увери, че няма как Добринка да не го бе чула. Нещо не беше наред. Бръкна в джоба си и извади ключовете, които отдавна не се бе налагало да ползва. Завъртя ключалката и влезе в апартамента. Никой не пое сакото му и не попита как е минал денят му. От кухнята не се носеше интимният аромат на домашна гозба. Лампите бяха изгасени. Домът му бе напълно пуст. Омърлушеният стопанин постоя неподвижно няколко минути, след което набра номера на жена си. Включи се гласова поща. Сякаш очаквал точно това, Пенчо приседна тежко на дивана и мрачни мисли запрепускаха из съзнанието му. Как така не си е вкъщи по това време и е излязла с изключен джиесем ? Да не би да си е тръгнала ?  Но защо да го прави ? Напоследък рядко й обръщаше внимание. Сигурно го е чакала ли чакала да се сети за нея и най-накрая го е напуснала. Просто ей така, без бележка, без обаждане. Как така е бил толкова сляп за истинското щастие, което животът му бе предоставил…пренебрегнал бе всеотдайната си жена заради едно хоби, заради увлечение, носещо мимолетна наслада. Ах, да можеше да върне времето, би завел милата си Добринка на почивка или на някоя екскурзия, да види малко свят, да се порадва и тя.       Би се постарал да я дари с цялото си внимание и грижи…

Тъй седеше многострадалният Пенчо и мълвеше на себе си полугласно. Внезапно входната врата се отвори и на прага се появи Добринка, запъхтяна и заморена, като че е гонила бързия влак.

-         Леле, Пенчо, скъпи, като ти гледам лицето, сигурно много си се притеснил ! няма да повярваш, преди няколко часа ми се обадиха от село, че мама е много болна и иска да ме зърне. Какво да правя, сложих набързо една връхна дреха и хукнах към гарата. Тъкмо чаках на перона, когато джиесемът ми отново звънна. Станало грешка, на болна била майката на Добрина от комшийската къща. Рекох да ти се обадя , но точно тогава батерията ми падна…

Докато разказваше за неочаквано сполетялото я премеждие, работливата съпруга поспретна що-годе кухнята и се зае да готви. През това време лицето на Пенчо бе добило израз на невероятно облекчение, сякаш огромен товар се бе смъкнал от плещите му. След вечеря Добринка го запита:

-         Какво мислиш да правиш тази вечер, Пене? Отдавна не сме излизали някъде.

-         Отивам до казиното, ще поиграя малко покер с приятели – отвърна съпругът й.

След което нахлупи шапката си и излезе.

Фауст