Изгубено

Вчера изгубих
едно стихотворение
в гъстата следобедна мъгла,

разпитах съседите,
но никой не бил видял
избягало стихотворение,

разрових се из чекмеджетата на ума си,
където не съм подреждал отдавна,
ала оказа се, че там цари пълна
бъркотия
и с мъка намирам дрехи
дори за скромните мисли,

потърсих вдъхновението,
но то е заминало надалеч
и не знам кога ще се върне...

междувременно настъпи нощта -
тази най-очаквана любовница,
и си легнах
с надеждата,
че музата ще дойде в съня.

Събудих се на сутринта
с неясен спомен
за далечния допир
на парещи устни -

целувка за сбогом
с вкус на горчиво кафе.

Фауст

Последната видеотека

През 1993-та най-сетне успях да осъществя мечтата си. Помня деня, сякаш беше вчера. Наметнал на гърба си жалкото подобие на зимно яке, крачех гордо през ноемврийските снежни преспи, сгряван единствено от топлите си очаквания, заменили парното и кожуха. В последно време основната ми храна се свеждаше до мечти за закуска, надежди за обяд и колебания за вечеря, ала непоклатимата вяра в дребното ми лично начинание ме вдъхновяваше и същевременно прогонваше своеволните съмнения.
Често си повтарях думите на Ганди, които бях прочел в един разказ: „Каквото и да направиш ще е маловажно, но е много важно да го направиш“. Повтарях си ги, докато търсех помещението, докато затъвах в бюрократичното блато, докато подписвах безкрайните договори, докато пестях от всяка хапка и докато си набавях филми от всевъзможни източници, кои легално, кои контрабандно.
Повторих си ги и тогава, когато за пръв път отворих вратите на първата видеотека в Стара Загора. Моята видеотека. Тези четиресет квадрата бяха всичко, за което някога бях мечтал.

Беше рано сутринта на двайсет и осми ноември. В бакалиите и заведенията, покрай които минах, нямаше помен от живот. Улиците пустееха: студът беше разколебал дори най-ранобудните минувачи. С невъзмутима и пареща радост в сърцето завъртях окачената на вратата табелка с надпис „отворено“ и се почувствах, сякаш отварям най-богатата съкровищница към целия свят. След това се настаних зад тезгяха и с детско нетърпение зачаках първите си клиенти.
На обяд дойде Живко с компанията. Похвалиха ме, разменихме няколко майтапа и си поговорихме по мъжки за живота. После момчетата дълго разглеждаха заглавията, поспориха и накрая от всички се спряха на нашенското: „Топло“. Тошко, единственият със собствен апартамент и чисто нов японски телевизор, обеща, че ще ме изчакат да гледаме филма заедно, след като свърша. Аз обаче отказах, защото бях запазил вечерта си за Мила. Щяхме да гледаме наскоро излезлия „Усещане за жена“ с Ал Пачино. Приятелите ми единодушно заключиха, че съм се превърнал в „господин за един ден“ и се отправиха към местната бакалия да си вземат по бира, преди да се окопаят в бърлогата на Тошко.
След тях във видеотеката ми влезе само още един човек –или по-точно един нахакан хлапак, който си взе „Терминатор“, и тресна вратата на излизане. С това горе-долу се изчерпа първия ми работен ден. Преди да си тръгна, постоях известно време сред рафтовете на загасена лампа. Още помня чувството, което ме обзе тогава. Лично бях събирал цялата филмова колекция. Ден след ден. Касета по касета. Знаех точно къде се намира всяка една от тях. Любимите ми филми бях поставил на най-видно място: тайно исках всички да се докоснат до тях; да се гмурнат в душата им; да преживеят магията им, както я бях преживял аз; да променят живота им.
Познавах тези филми по-добре от всичките си приятели. По-добре от самия себе си. По-добре дори от Мила.
Бавно излязох, сподирян от неясни вълнения и мисли, покълнали в миналото и вече спускащи корените си в бъдещето, и полека затворих вратата. Завъртях ключа и съвсем ненадейно се почувствах като господар, в чиито справедливи ръце лежи изхранването на целия народ. Отправих се към къщи по заснежените улици, предвкусвайки приятната вечер с Мила.
В следващите седмици новината, че има видеотека в града, се разчу и клиентелата ми значително нарасна. Ще се изненадате колко хора притежаваха собствени видеоплейъри и си набавяха касети, откъдето намерят. Киното все още беше на мода, но предимствата на видеокасетите, съчетани с огромния и разнообразен избор на филми от различни поколения, блазнеха доста хора. Вече не беше необходимо нетърпеливото, подправено с немалка щипка досада чакане да пуснат любимия ти филм по телевизията, нито пък се налагаше заделянето на значително количество пари, за да имаш собствена филмова колекция.
Надеждите ми постепенно се оправдаваха. Появиха се постоянните клиенти. После дойдоха поръчките. Видеокасетите се множаха. Напливът във видеотеката се увеличаваше от ден на ден, а с това и щастието ми преливаше. Не след дълго взех един приятел от компанията на работа, Тишо, когото наскоро бяха уволнили от работата му в ТЕЦ-а и започнахме да работим на смени. Неочаквано се сдобих с малко повече свободно време, което почти изцяло посветих на Мила. Трябва да призная обаче, че когато не бях сред филмите, изпитвах смътно чувство, подобно на тиха, спотайваща се в сенките на деня носталгия. Понякога то изпиваше всяко желание в мен и в такива дни просто си стоях вкъщи и въртях любимите си филми. Междувременно Мила се премести да живее при мен. Освен общата ни страст, вече споделяхме и един покрив. Чувствах, че животът ми няма как да бъде по-пълен. Нямах нужда от нищо повече. Имах всичко.

***

Лятото на 2006-тя беше невъобразимо горещо. Всички се чувствахме като затворници в гигантска фурна. Парещото юнско слънце караше дори каменните бордюри на улиците да скимтят, а гумите на автомобилите да пуфтят и да се въргалят с върховно нежелание по разливащите се пътища.
Помня деня, сякаш беше вчера.
Завъртях ключа и хвърлих последен поглед на руините, останали от осъществената си мечта. Наоколо не се виждаше жива душа. Бакалиите и заведенията по улицата отдавна се бяха превърнали в кухи, никому непотребни здания, ненужно загрозяващи с празнотата си така й така осакатената местност.
Задържах ръката си върху упорито вкопчилия се в ключалката ключ. Почувствах как се сливам с всеобщата празнота; как оставам на пристанището, а корабът ми отплава без капитан към забравената земя; как виждам самия себе си да напуска тялото ми и да потъва в плаващите пясъци на миналото. На всичко това аз бях пасивен и тъжен наблюдател.
Издърпах ключа и с този жест затворих окончателно вратите на последната видеотека в града. Жестоката безвъзвратност на положението прониза гърдите ми с ледения си меч. Навън слънцето ярко печеше, но кожата ми беше безчувствена за топлината му.
Тръгнах безцелно надолу по улицата, без да поглеждам назад, ала мислите ми отказаха да ме последват. Новият собственик щеше да пристигне скоро, както гласеше уговорката ни. Дълго време протаквах и си намирах поводи да отложа срещата, въпреки че отдавна бяхме подписали документите и всичко беше решено. Просто не исках да връчвам ключовете на наглия хлапак, който щеше да превърне видеотеката ми във фитнес център. Беше един от редовните ми клиенти. Още помня как зае в първия ден зае „Терминатор“ и затръшна вратата.
Погледът ми неволно се стрелна към малкия прозорец на гарсониерата, надничащ, печален и навъсен, от панелния блок в далечината, където неотдавна живеех сам. Изведнъж се почувствах като голия клон на дърво, изгубило последните си листа. Не бях толкова потиснат дори когато Мила ме напусна. Чувствах, се сега животът ми няма как да бъде по-празен. Нямах абсолютно нищо.
Телефонът ми приглушено оповести пристигането на съобщение. Извадих го и прочетох:

kude si we 4akam te otpred

Това грубо напомняне за съществуването на останалия свят ме извади от потъването в себе си и затвърди окончателно отчаянието ми. На детето в мен му се доплака. Всичко е загубено. Всичко е било напразно.
Върнах се бавно обратно по пътя, връчих без много приказки ключовете на нетърпеливия хлапак и след известно скитане се прибрах в гарсониерата си. Пуснах си филм и забравих за себе си.
Сутринта щеше да е по-хубава.

Фауст и Мартин Томов

Човекът, който предлагаше смисъл

След като въведе последния символ в матрицата, програмистът се облегна назад и дълга въздишка, сякаш сдържана години наред, се откъсна от гърдите му. Знаеше, че всичко от първия до последния символ бе изпипано до съвършенство. Неведнъж се налагаше да се връща назад, да започва от самото начало, да пише в продължение на две безсънни денонощия и в крайна сметка с едно натискане да изтрие всичко, написано за последните три. На няколко пъти захвърляше всичко и се поддаваше на бездънно отчаяние, но после винаги подхващаше отново работата с подновени сили и двойна доза кафе.

Защото за него написването на програмата се беше превърнало в най-важното нещо на света. Суперкомпютърът изпълняваше програмата безгрешно. И все пак Джак, така се казваше програмистът, не изпита онова удовлетворение, за което толкова дълго бе копнял. Може би самото очакване го бе тласкало напред и сега, когато всичко беше готово, когато резултатът беше пред очите му, вече нямаше какво повече да очаква. Ала нали все пак постигането на целта трябваше да му донесе онова дългоочаквано чувство, мислеше си Джак.Тогава той осъзна, че делото му няма да е завършено, докато не види програмата си в действие. Тя трябваше да изпълни предназначението си. Тази мисъл го ободри. И макар собствените му клепачи да тежаха жестоко, той взе едно малко кръгло устройство и го сложи на лявата си длан. Холограмен екран се разстла в пространството над ръката му и Джак се свърза с първия си куповач.
- Ало – прозвуча плътен мъжки глас от устройството.
- Здравейте, господин Фелзенщайн... – въодушевено започна Джак, но не успя да довърши.
- Пак ли има проблем? 
- Съвсем не, господин Фелзенщайн. С удоволствие мога да ви съобщя, че програмата е напълно готова. Можете да я тествате по всяко време.
- Готова...сигурен ли си? –  невярващо, но с неприкрито вълнение попита мъжът отсреща. 
- Напълно готова. – гордо заяви Джак.    
- Тогава да не губим време. Ще я тествам! Какъв късмет, че тъкмо летя към земята. Трябваше да одобря едни кандидатури, но какво пък, ще почакат още малко. Очаквай ме до два часа!
  Връзката прекъсна. 
Фелзенщайн не беше най-приятният човек на света, но пък бе единственият клиент, който се задържа въпреки дългото забавяне на програмата и дори пое значителна част от разходите. Явно отчаяно се нуждаеше от смисъл в живота си.
Джак не бе убеден, че Фелзенщайн трябва да е първият човек, възползвал се от програмата му, но просто нямаше как. Надигна се от стола и закрачи из стаята. Всичките му мисли бяха насочени към момента, когато програмата щеше да заработи. Джак не искаше сам да я изпробва по простата причина, че се страхуваше какво може да му разкрие. Дали не беше сгрешил, като реши да посвети цялото си същество на една компютърна програма? В съзнанието му съвсем неочаквано изникна образът на роза и се задържа там, събуждайки стари спомени, болезнено-приятни спомени...
Не. Не трябваше да се гмурка сред тях. Програмата му не беше просто каква да е компютърна програма. Тя щеше изцяло да промени живота на хората. Предназначена бе чрез съчетаването на множество променливи да открие смисъла в живота на даден човек посредством невъобразимо сложни алгоритми и статистически изчисления. Щеше не просто да промени, но да осмисли отново живота на хората.
                                                                                 ***
Двата часа, прекарани в чакане, се оказаха най-дългите в живота на Джак. Преди, когато бе погълнат изцяло от работата си, часовете отлитаха като минути, но сега минутите му се струваха часове. 
Най-накрая звънецът сложи край на дългото чакане. Вратата на работното помещение се отвори и Фелзенщайн нахълта вътре, сякаш влиза у дома си, забравил да вземе нещо. Беше запъхтян, явно бе тичал по коридора.  
- Къде е? –започна направо той.
- Тук е. Сега ще ви покажа. Седнете ето на този стол.
И двамата мъже отдавна чакаха този момент, ала сега бяха раздалечени един от друг точно от същия този момент.
Фелзенщайн се настани на стола пред големия екран. Джак постави на главата му нещо като шлем, от който излизаха десетки кабели, които се свързваха със свръхкомпютъра. Направи последните настройки и обяви:
- Всичко е нагласено.
- Какво чакаш тогава? Включвай! – почти извика Фелзенщайн.
Джак въведе с треперещи пръсти стартовия код и задейства програмата. Фелзенщайн млъкна като замръзнал на стола. Джак затаи дъх в трепетно очакване. Той знаеше, че във всяка секунда компютърът задава хиляди въпроси на Фелзенщайн, които преминават с шеметна бързина през съзнанието му, и самостоятелно извлича необходимата информация от главата му. Всичко продължи около десетина минути. Фелзенщайн се размърда на стола.
- Какво стана? Това ли беше?
- Това беше първата част. Всички необходими променливи са въведени в базата за анализ. Сега следва изчисляването.
Фелзенщайн не разбра нищо, но кимна разбиращо. По екрана се занизаха редици от символи и матрици. Изчислението трая около час. През това време Фелзеншайн не спираше да задава маловажни въпроси, на които Джак отговаряше машинално. Най-накрая програмата приключи с изчисленията си и и представи изходните данни на екрана:


Смисъл намерен. Франк Фелзенщайн. Вие ще откриете смисъла на живота си на следния адрес:Планета Земя, зона Б-7, район 72, блок 19.   


Зяпнали, двамата изглежда прочетоха няколко пъти написаното наум, преди някой да продума.
- Какво означава това? – попита Фелзенщайн, който още стоеше с шлема на главата си.
- Аз...не знам, не мога да Ви кажа. Това показвт изчисленията на програмата... 
- Нищо не разбирам. Трябва да има някаква грешка! – възмущаваше се Фелзенщайн.
- Програмата не греши – увери го Джак. - Явно трябва да отидете на  този адрес.
- Ами ако ме праща за зелен хайвер?
- Трябва да отидете, иначе няма да разберете. 
- По дяволите! – изруга Фелзенщайн и понечи да се изправи, но шлемът го задържа на мястото му. Той припряно го свали от главата си, бутна го в ръцете на Джак и излезе, мърморейки.

 ***
„Стигнахте местонахождението“: обади се вграденият GPS на превозното средство. Фелзенщайн се измъкна от предната седалка и се огледа наоколо. Навигаторът го бе закарал в една от старите зони на града. Наоколо нямаше жива душа. Постройките изглеждаха антични и пусти. Никъде не се виждаше електронна табела, която да указва номера на сградите. На Фелзенщайн се наложи да търси номерацията по стените на самите сгради. Най-сетне я откри.
Номер деветнадесет представляваше четириетажен жилищен блок от миналия век. Изглежда строежът бе замръзнал в някой от финалните етапи и голите бетонни панели бяха останали непокрити. 
- Това трябва да е някаква шега – помисли си Фелзенщайн.
Той постоя известно време пред сивото здание, като не се решаваше да влезе. Любопитството му се бореше със страха от унижение. Какво го чакаше вътре? Щеше ли да намери нещо изобщо? Накрая се реши и пристъпи към входа. Преди да влезе почувства, че в недовършените сиви стени на блока има нещо много тъжно, но не можа да изрази какво. Сякаш някой бе нарисувал щрихите на картина, но бе забравил да я оцвети. Някой бе започнал нещо, но не го бе завършил. Тази неузряла мисъл го потискаше със страшна сила.
Последвалото се оказа най-ужасното преживяване в живота на Фелзенщайн. Тъй като не знаеше какво търси, той тръгна от първия етаж и започна да обикаля от помещение на помещение. Вътре го посрещаха единствено застоял въздух и празнота. Същото се повтори и на другите етажи. Все същите безцветни и пусти помещения, без врати, без прозорци. Фелзенщайн отказваше да се примири с надигащото се отчаяние. Реши да обходи сградата още веднъж, като тръгне отначало. Със сигурност пропускаше нещо, със сигурност нещо му убягваше. Така продължи да обикаля из сивите помещенията. Очите му се въртяха лудешки на всички страни. Крачките му ставаха все по-трескави. Тичаше и се луташе като в лабиринт без изход. Навярно вече бе влизал десетки пъти във всяка една стая, бе обходил всеки коридор и все пак нищо. Не усети кога загуби представа на кой етаж се намира и в кое помещение е бил преди минута. Смазващата празнота го парализираше, изпълваше цялото му същество с ужас.
Вън и вътре, горе и долу, тук и там се сливаха. Самото му усещане за съществуване отслабваше, мислите му се замъгляваха и се обвиваха в сива мъгла. 
Накрая лудешкият му устрем го напусна и изтощеното му тяло се свлече на едно от стълбищата. 
Останал без сили и воля, прикован от безумен страх, той седеше, а очите му сякаш се взираха нищото. 

Слънцето вече залязваше, когато Фелзенщайн се подаде от входа на блок номер деветнадесет. С бавна и неестествено равномерна крачка той стигна до превозното средство, включи компютъра и зададе курс към старата си резиденция на земята.
При изгрев слънце автоматичната врата на гаража на старата резиденция се вдигна и отвътре изскочи Фелзенщайн. Носеше елегантния си костюм от вчера, който сега беше жестоко намчакан и напрашен. Явно бе прекарал нощта в колата. 
Завтече се надолу по улицата на богаташкия квартал. 
Скоро стигна до големия бизнес център, където животът вече кипеше. Там, с широка усмивка, каквата лицето му отдавна не бе виждало, той започна да приближава хората и да подвиква въодушевено на всеки:
-  Хей, спри, искаш ли малко смисъл? Вземи! Има достатъчно за всички! 
Не след дълго една полицейска кола дойде и го прибра, а усмивката така и не слезе от лицето му.
                                                                                 ***
Когато един от съседите на Джак видя вратата към работното му място да зее отворена, той се зачуди дали всичко е наред със странния програмист, но реши благопочтено да пренебрегне любопитството си и да не си пъха носа, където не му е работата. Изведнъж зад него долетя звънкият глас на дъщеря му. Обърна се и съгледа красивото й личице и крехката ръка, хваната за тази на майка й. Двете се връщаха от занималня. Отворената  врата привлече вниманието им и те отправиха въпросителен поглед към главата на семейството.
- Какво има вътре, мамо? - обърна се момиченцето към майка си.
- Нищо интересно, миличка – отвърна бащата след настъпилото мълчание. – Смахнатият програмист пак прави някакви глупости. Да се прибираме.
- Нека хвърлим поне един поглед – намеси се майката. – Кой знае какви ги върши този път…
Бащата се съгласи безмълвно и съвестното семейство влезе вкупом в помещението. Вътре не откриха никого, само компютри, електроника и някаква чудата каска, от която излизаха кабели. Един широк екран в средата на стаята стоеше включен и на него светеха някаква букви. Майката се приближи и прочете на глас:

Смисъл намерен.
Джак Брендън. Вие ще откриете смисъла на живота си в Градината на розите.

- Какво значи това? – озадачи се момиченцето.
- Градината на розите… – повтори майката. После изведнъж почти се усмихна. – Хей, помня тази градина! Там се излизахме с баща ти. Едно време на това място ходеха влюбените...            Момиченцето също се усмихна. 

Бащата понечи да каже нещо, но запази мълчание. Реши да не помрачава краткия миг на радост, като разкрие, че преди година-две общината превърна този парк в гробище.
- Хайде, да се прибираме – подкани ги той, преглъщайки думите си.
Скоро, след като излязоха, широкият екран се включи на скрийнсейвър и празната стая потъна в мрак.  

Фауст и Мартин Томов